Мъжете отвориха гардеробите да закачат саката и панталоните си и ахнаха, когато видяха какво има вътре.
Преди години те бяха войници. Тази вечер отново щяха да бъдат.
56
- Единият пирон е забит - каза Питър Бригс.
Йън Принс влезе в кабинета си и се опита да прикрие гнева си, като видя, че Бригс се е облегнал на ръба на бюрото му.
- Кой от двамата?
- Няма значение - поклати глава Бригс.
- А другият?
- Не се притеснявай за него в момента. Има нещо друго.
Йън погледна шефа на охраната си. Тонът казваше всичко.
Пак тя. Жената.
- Искаш ли да видиш? - попита Бригс.
Йън застана до него и изгледа двадесетсекундното клипче, заснето пред къщата на семейство Грант. Мери Грант излезе, облечена в бизнес облекло, и се качи в колата си. Бригс натисна паузата тъкмо когато тя разкопча сакото си и седна зад волана.
- Видя ли нещо?
Йън взе телефона и проучи кадъра отблизо.
- Има пистолет на кръста.
- Прилича ли ти на майка, която си седи у дома и се грижи за малките си дечица? Или по-скоро на жена, която се кани да се замеси в неприятности?
- Нека я проследят.
- Вече знам къде отива. Някакво място, наречено „Орехо- вокафявото кафене“ по пътя към Дрипинг Спрингс. Преди десет минути прегледа навигацията как да стигне дотам.
Йън остави телефона. Погледът му блуждаеше из кабинета и се насочи към черната чанта, която лежеше на обичайното й място в далечния ъгъл. За момент видя как баща му го гледа. Питър Принс поклати глава. Посланието му беше ясно и разбираемо.
- Проследи я - нареди Йън. - Но само толкова. Прати хората си...
- Джолана.
- Да, Джолана, онзи, който свърши толкова добра работа онзи ден. Нека я следи, но толкова. Ще се погрижа за нея по- късно.
- Играеш си с огъня.
- Не ми ли вярваш?
- Честно казано - призна си Питър Бригс, - не.
- Имаш ли нещо друго за докладване?
- За израелците ли? - уточни Бригс и сви рамене. - Лапачката им хареса. Никой не отвори пиенето.
- Има ли нещо, за което да се тревожа? Някой да се съмнява? Да иска да напусне кораба?
- С нас са телом и духом. Така и трябва да бъде с всичките кинти, които им плащаш. Само не ми казвай, че трябва да им викам генерал Голд и полковник Волкович.
- Само и ако аз го правя, сержант Бригс. Ще идваш ли на вечерята?
- Първо трябва да си хвърля един душ. Може и да подремна малко.
- Не забравяй, че потегляме в шест сутринта.
- Никога не се отказваш, така ли?
- Така съм постоянно нащрек.
- От колко години без прекъсване си така?
- От седем.
- Щастливо число.
Щом Бригс си тръгна, Йън отиде до прозореца и се загледа към Моравата. Слънцето се спускаше към западния хоризонт, лъчите му топлеха каменните зъбери на „Магдален“ и „Брейсноус“. Обикновено това беше любимата му част от деня. Тежката работа беше зад гърба му, можеше да отчете постигнатия напредък и да планира бъдещото развитие. Имаше пълното право да е във възторг. От АНС бяха одобрили демонстрацията на „Титан“ рано сутринта. (Работеше!) Сенатът му беше в джоба, сделката да изгради новата вътрешна мрежа на ЦРУ беше чиста формалност. А и израелците бяха пристигнали.
Можеше да отчете напредък по всички фронтове.
Вместо това се чувстваше неспокоен. Не беше само това, имаше и нещо по-притеснително. Едно чувство, което не беше изпитвал от много време. Чувстваше се безсилен.
И всичко заради една жена.
Той си наля чаша сок от асай, отиде до бюрото си, провери списъка със задачите и видя, че има разговор със синовете си Тревър и Тристан. Той въведе номера и след няколко секунди огромният от тавана до пода екран оживя и се появи кухнята на новия му дом в Бел Еър. Една от скорошните му придобивки беше „Алайд Артисте Интернешънъл“, а тази компания притежаваше най-старото и четвърто по големина филмово студио в Холивуд. Съпругата му беше видяла в сделката основание да отиде с децата в Калифорния за лятото, но Йън подозираше, че ще е за по-дълго. Тя беше твърде едра риба за плитките води на Остин.