- Цените на акциите ти са в кенефа. Печалбите са паднали с шест процента от април досега. За последната година десет хедж фонда са извадили УАН от основното си портфолио. Какво, по дяволите, става?
Уенди Уонг Принс седеше на високо столче на плота в кухнята с блутут устройство в ухото си. Беше по клин и тениска, които разкриваха най-страхотното тяло, което бикрам йогата и добрите лекари в Остин, Манхатън и Бевърли Хилс можеха да изваят. Тя беше висока, поразително красива азиатка, родом от Кантон, магистър по бизнес администрация от „Харвард“, беше живяла в Хонконг и Ванкувър, а освен това имаше и докторска степен по компютърни науки от „Карнеги Мелън“.
Йън въздъхна. Такова образование и пак понякога бъркаше предлозите.
- Добър вечер и на теб.
- И? Приключи ли сделката с „Титан“?
- Условно казано - каза Йън.
- Условно? Йън Принс не прави нищо условно.
Йън се усмихна. Понякога му беше трудно да помни, че тя е на негова страна.
- Това е малко по-различно от обичайната ни работа с правителството.
- Знам, знам - каза Уенди. - Поверително е.
- Всъщност е повече от свръхсекретно. Един ден, мила, ще те запозная с подробностите. Не искам да урочасам нещата.
Лицето на Уенди потъмня.
- Сега такава ли станах? Да урочасвам? Съпругата ти е вещица и урочасва?
Тя изстреля забележителна канонада ругатни на кантонски. Йън й отвърна на мига, като неговите бяха дори по-жлъчни. Уенди Уонг не им обърна никакво внимание.
- Сега знам защо се омъжих за теб - каза тя. - Ти си единственият мъж, който ругае по-добре от мен.
- Ти се омъжи за мен, скъпа, защото струвах десет милиарда долара, сключихме предбрачно споразумение, което ти гарантира сто милиона долара, когато момчетата напуснат дома, а и се съгласи, че никога няма да се чукаме.
Усмивката на Уенди се изпари по-бързо от лек ръмеж в Хонконг. От задния край на кухнята се дочу глъч и момчетата влетяха вътре, последвани от гувернантките си.
- Здрасти, татко - казаха те.
Тревър беше на четиринадесет, а Тристан на единадесет. Тревър беше висок за възрастта си, едър, силен и надарен спортист. Тристан пък беше нисък за годините си, пълничък и предпочиташе да играе на своя „УАНбокс“, вместо да се занимава с нещо в реалността.
- Здравейте, момчета. Как мина денят ви?
- Мама не ни оставя да пропуснем нито един урок по китайски - оплака се Тревър. - Писна ми. Искам да отида в студиото. Снимат новия филм на Джеймс Камерън.
- Не можеш ли да идеш след урока по китайски?
- Имам урок по голф в „Бел Еър Кънтри Ютъб“. После съм на масаж.
- А ти, Тристан?
- Аз харесвам китайския. Мама ме научи да казвам „дю не ло мо“. Знаеш ли какво означава?
- Това звучи точно като нещо, изречено от майка ви - каза Йън с усмивка. Дю не ло мо означаваше „еби си майката“. - Ей, другата седмица започва Висшата лига. Ще отидем до Англия със самолета, за да хванем първия мач. „Арсенал“ играе с „Уест Хем“.
- „Арсенал“ ще ги смачкат - каза Тревър. - На треньорската скамейка ли ще седим?
- Е, все пак притежаваме клуба, нали?
Йън беше купил Арсенал, един от най-старите и престижни футболни клубове в Англия, преди три години и имаше договор за спонсорство. Логото на УАН беше на екипите на играчите.
- Не искам да ходя чак до Лондон заради някакъв тъп футболен мач - намръщи се Тристан. - Не мога ли да остана тук и да се грижа за животните?
Откакто се преместиха в Лос Анджелис, момчетата се бяха сдобили с цяла менажерия. Имаха чинчила, два хамстера, котка, боа удушвач и трикрако куче, взето от приют. То се казваше Хауи.
- Ще видим, Тристан. Иска ми се да си в пилотската кабина с мен. Дори ще те оставя да приземиш самолета. Какво ще кажеш?
Тристан сви рамене, без да изглежда заинтригуван.
- Може би.
- Аз ще го приземя - пожела Тревър. - Толкова добре, кол- кото и ти, тате!
Йън се разсмя.
- Трябва да бягам, момчета. Грижете се за мама. И, Тристан, никакви животни повече.
Той затвори, като се чувстваше самотен. Много обичаше синовете си, а все не можеше да ги вижда достатъчно често. Той отиде в задната част на кабинета и през една въртяща се библиотека влезе в голяма баня с гардероб. Взе си душ и се преоблече за вечеря с черни панталони и добре ушита черна риза. Огледа се за последно в огледалото и замръзна от ужас. Не можеше да бъде. Не и толкова скоро. Той приближи лицето си до стъклото. И все пак... ето го.