Сив косъм.
Не сив, бял. Искрящ като снежинка.
Той намери пинсети, отскубна провинилия се косъм и го пусна в мивката, където той се сля с порцелана и изчезна.
Това, че човек е смъртен, беше единствената концепция, която не можеше да приеме.
57
Питър Бригс вървеше по ул. „Хай“ към собствения си апартамент. Сержант Бригс. Йън можеше да бъде язвителен. Разбира се, той беше шефът и можеше да си го позволи. Но все пак...
Той запали цигара и гневно издиша дима. Вечният подофицер, никога офицер. Така да бъде. Той мина зад ъгъла на сградата и погледна през Моравата към река Айсис, или каквото там име беше дал Йън на попресъхналото подобие на поток. Оксфорд в Тексас. Що за глупост. Но Йън го беше направил. Беше наел архитект, беше внесъл камъка и беше отделил две години и повече от един милиард долара, за да построи проклетото почти перфектно копие на един от най-старите университети в света. А Питър Бригс беше до него през цялото време.
Адютант.
По време на Бурската война това са били хората, грижещи се за офицерите. Адютантът движел всичките дела на офицера - подготвял му облеклото, лъскал му ботушите, грижел се за коня, готвел, когато се налагало, завивал го през нощта и го цункал по проклетата бузка. И след всичко това се биел редом до него.
Бригс беше адютантът на Йън, без значение дали му харесва или не. Работата му беше да се грижи за добруването на офицера, а това означаваше да предприема действия, които офицерът можеше и да не осъзнава, че са в негов интерес. Действията, които Бригс обмисляше, засягаха Мери Грант.
Той се обади на Джолана.
- Жената. Тръгнала е нанякъде.
- Къртицата ми каза. Пътувам.
- Впечатлен съм. Сега нека видим дали можеш да ме впечатлиш още повече. Слушай внимателно какво ще направиш.
Отне му по-малко от минута да опише какво иска от Джолана по отношение на Мери Грант.
- Всичко ли е ясно?
- Кристално - каза Джолана.
Питър Бригс затвори. Доволен, че е предприел съответните мерки да защити офицера си, той тръгна към апартамента си, за да се изкъпе и облече за галавечерята.
Един лоялен адютант би направил точно това.
58
ДРИПИНГ СПРИНГС 32 км.
Мери натисна газта, като поддържаше скорост малко под сто и тридесет километра в час. От сто и тридесет до сто и четиридесет си играеш със съдбата. Над сто и четиридесет просто изгаряш.
Беше осем и петнадесет вечерта. Слънцето висеше точно пред нея и флиртуваше с хоризонта. Небето беше като подпалено, обагрено в онова прегоряло оранжево от уестърните на Зейн Грей, които адмиралът толкова много обичаше. Пътят се издигаше и спускаше по хълмовете и сечеше през тексаската пустош. Десет минути след като излезе от очертанията на града, тя се почувства сама и неспокойна, пионер в една странна и безкрайна земя. Цялата увереност от вида й в огледалото в безопасността на дома й изчезна. Пистолетът на Джо вече не я вдъхновяваше, а тегнеше като камък на кръста и напомняше за безразсъдството й.
А Джо? Какво би направил той?
Щеше да направи каквото правеше и тя. Да излезе навън, да се огледа и да отиде тук-там. Да задава въпроси. Да разръчка храстите и да види какъв ли заек ще изскочи от тях.
Мисълта я успокои, но не толкова, колкото й се щеше. Тя взе телефона и се обади у дома.
- Здрасти, Джес. Само да ви чуя как сте. Какво става?
- Всичко е наред.
- Какво правиш?
- Същото като преди половин час.
Мери беше оставила момичетата у дома, като Джеси трябваше да гледа Грейс. Един поглед към майка им в костюм беше достатъчен да възпре всякакви възражения.
- Излизам - каза им тя. - Ще се върна до единадесет и ще е добре да ви намеря по леглата.
За пръв път Джеси не се беше възпротивила и Мери остана като ударена от гръм, като се чудеше дали пък Джеси най- после не беше пораснала, дали, както би се изразила самата тя, нямаше да започне „да чисти подове и да мие прозроци“.
- А сестра ти?
- Тук е, до мен. Да ти я дам ли?
- Само й кажи, че се обаждам.
- Добре. Чао.
Мери затвори и метна телефона на седалката. Може би оптимизмът й беше прибързан. Трябваше да е доволна, че Джеси беше приела задачата си, без да негодува и да отвръща.