Тя навлезе в малкото фермерско градче Сидър Вели. Мина покрай местната закусвалня и бензиностанцията и забеляза шестметровия неонов каубой, завъртял ласото си във въздуха в приветствие, че е дошла в „Ореховокафявото кафене“.
Някаква табела оповестяваше, че тази вечер свири Гари Кларк-младши. Паркингът се простираше върху два съседни парцела в отъпканата пръст край пътя, но беше препълнен и колите бяха наспирали и по уличките. Тя обиколи два пъти и успя да си намери място чак в далечния ъгъл между един дъб и стар ван фолксваген.
Мери заключи колата и тръгна към ресторанта. Последните пристигнали също бързаха, но към външната сцена зад заведението. Във въздуха се носеше музиката на блус банда. Тя се почувства скована и съвсем не на място, облеклото й определено не беше за тук. Нямаше никаква идея какво й беше хрумнало, че взе и пистолет. Забави крачка и спря. Погледна към входа на ресторанта на около трийсет метра пред нея и се опита да измисли какво ще каже. Нищо не й идваше наум.
Черният пикал „Форд F-250“ изтрополя при влизането си в паркинга минута след Мери. Шофьорът беше едър мъж с широки рамене, кожата му беше с цвят на кафе с мляко и носеше овехтяла шапка на корпуса на морските пехотинци. Той стъпи на спирачката и се заозърта. Бързо забеляза русата жена в бизнес костюм и я загледа, докато тя накрая отново закрачи и влезе в кафенето.
- Здравейте, госпожице Мери.
Джолана включи на скорост и обиколи паркинга, докато не откри място с ясна видимост към входа. Насочи пръст като пистолет и се прицели във вратата. Само ми дайте старата ми снайперска карабина „Ремингтън“ и един патрон, помисли си той. От това разстояние щеше да е като да застреляш риба в кофа.
Той свали въображаемата пушка и набра някакъв номер.
- Тя е тук.
- Разбира се, че е там - отвърна Питър Бригс. - Приключвай и можеш да разчиташ на повишение.
Джолана вдигна капака на централната конзола и извади пиринчена табакера. Имаше още малко време, преди да я убие, а не се сещаше за по-добър начин да го прекара. Отвори табакерата с палец, избра си тънка и стегнато навита цигара и я запали. Джолана не докосваше алкохол и повечето наркотици, но понякога си позволяваше по малко качествен джойнт. Дръпна силно и тръсна пепелта от огънчето през прозореца. Задържа дима в дробовете си, докато усети, че очите му се насълзяват, гърдите му се издуват, а главата му се замайва и му става топло. Този сорт марихуана се казваше „Тройно Б“ от „буден, бдителен и боен“. Отпускаше те, нещата изглеждаха по-нормално, но и леко те приповдигаше, за да си нащрек и съсредоточен.
Той издиша.
- О, да - въздъхна Джолана и през очите му заигра разноцветна дъга. Той мигна и тя изчезна. - Ето това е тревица.
Джолана посегна да си дръпне отново, но размисли. Един път беше повече от достатъчно. Не знаеше какво беше искал Джоузеф Грант от г-н Принс. Помисли си, че сигурно е нещо около сделката с Мериуедър от миналата зима. Тогава беше доста стресиращо време за всички в компанията. Господин Принс беше стегнал юздите на всички, за да е сигурен, че УАН ще завърши придобиването, а Бригс пък беше вдигнал всички от охраната на бойна нога. Имаше доста задачи - проникване тук и там, демонстрация на физическа сила, такива работи. Тогава Къртицата започна да снима онези клипчета с децата.
Също оттогава Джолана беше започнал да върви стабилно нагоре по стълбицата на йерархията. Бригс беше дал да се разбере, че работата му е да защитава г-н Принс и компанията му. Говореше за УАН като за страна, а не като за корпорация. На Джолана това му харесваше. Той беше човек, който предлага своята вярност безрезервно, а УАН представляваше всичко, на което се възхищаваше. Беше могъща, влиятелна, уважавана, а най-хубавото беше, че не съдеше за хората по цвета на кожата им. В УАН се ценяха постиженията. Важни бяха способностите.
Ако работата му налагаше да застреля федерален агент, добре тогава. За него това беше да убие враг, задачата не беше по-различна от това да елиминира бунтовник в Ирак. Или си с УАН, или си срещу нея. Освен това Джолана си беше патил от ФБР. За него тази задача беше шанс за разплата - да уравновеси везните на правосъдието, така да се каже. И ако работата му изискваше да се погрижи за друг проблем, значи щеше да се погрижи.
Той погледна часовника си и видя, че жената стои в кафенето вече цял час. Това не беше положително развитие на нещата. Той имаше ясна представа какво правеше тя вътре и беше сигурен, че г-н Бригс нямаше да е доволен, когато разбере.