- Аз бях негова... - започна Мери, но си прехапа езика. Нямаше какво да се обяснява.
- Ботуш - рече Минди на излизане.
- Моля?
- Готиният тип наричаше другия „Ботуш“. Изглеждаха ми приятели. Просто казвам.
Минди затвори вратата зад себе си.
- Мога ли да ви помогна с нещо друго? - попита Кал Милър.
- Можете - каза Мери, но не знаеше с какво. Все трябваше да има още нещо. Не беше карала четиридесет километра, само за да разбере, че Джо беше изял последния си обяд с дебел агент на ФБР с прякор Ботуша, с проблеми със сърцето и нюйоркски акцент. За жалост нямаше никаква, идея кой би могъл да е Ботуша, а не смяташе, че Дон Бенет, Ранди Бел или който и да било от ФБР би се зарадвал на въпросите й. Със сигурност не и Едуард Мейсън, не и след като му обеща повече да не си пъха носа в делата на Джо, а той я заплаши недотам деликатно, че ще я тикне в затвора, ако не го направи. Освен това не искаше и да застрашава националната сигурност на страната.
Национална сигурност. Двадесет и четири каратовото непробиваемо извинение за всички действия на правителството. Питай на своя отговорност.
- Госпожо?
Мери въздъхна и стана, като знаеше, че забравя нещо, но не се сещаше какво.
- Благодаря ви - каза тя накрая, като се промъкваше странично между препарирания броненосец и бюрото.
Кал Милър отвори вратата.
- Ако сте гладна, с удоволствие ще ви донеса каквото пожелаете. За сметка на заведението. Известни сме с пържената си пилешка пържола.
Тогава се сети. Национална сигурност. Ами сигурността на „Ореховокафявото кафене“?
- А камерите? - попита тя рязко. - Имате охранителни камери, нали?
- Като всички останали - кимна Милър. - Но не съм сигурен, че ще помогнат.
- Колко камери сте разположили?
- Разположили? - учуди се Милър на думата. - В сградата имаме двадесет и четири камери. Застрахователната компания изисква да покрием всеки квадратен сантиметър.
- Значи имате камера и в ресторанта?
- Две. При предната врата и на касата. Разбира се, има няколко и на паркинга. Неприятностите обикновено стават точно там. Нали знаете, сбивания, сдърпвания, такива неща. Другите камери са пръснати отзад към сцената. Но може и да е твърде късно, дискът се презаписва на всеки два дни.
- Въпреки това бих искала да погледна.
- На ваше разположение.
- Да започнем с вътрешните.
60
Джеси забеляза фаровете в алеята и си дръпна забързано от електронната цигара. „Идвм вднг“, пусна съобщение тя.
Раница. Лаптоп. Сълзотворен спрей. Джеси се увери, че е взела всичко необходимо, и изтича надолу по стълбите. Грейс седеше на дивана и размахваше дистанционното за телевизора.
- Да го пускам ли?
Джеси остави раницата си до предната врата и се тръшна до сестра си. Телевизорът беше на канала със „Сървайвър“.
- Мишле, трябва да изляза.
- Но това е финалът. Трябва да видим кой ще спечели.
- Знам, но това е по-важно.
- Ти трябва да ме гледаш. Мама ти го каза.
- Съжалявам, но трябва да тръгвам. Заради татко е.
- Къде отиваш?
- Навън.
- Къде навън?
- Просто навън. Не ти трябва да знаеш повече.
- Кога ще се върнеш?
- Не съм сигурна.
- Ще се бавиш ли повече от час?
- Ти на мама ли се правиш?
- Не ми харесва да оставам сама. Страшно е.
Джеси се размърда на дивана. Беше се опитала да бъде търпелива и да проявява разбиране, но така не ставаше. Малките деца мислеха единствено за себе си.
- Заключи вратата и гледай телевизия. Мисли си, че съм си в стаята, и без това винаги там стоя. Така или иначе трябва да си си легнала и да спиш, когато мама се върне. Всичко ще е наред. Обещавам.
- Ама ти няма да си в стаята си.
Джеси се изправи.
- Грейс, ти си почти на дванадесет. След няколко седмици ще си в седми клас. Порасни.
- Поне ми кажи какво ще правиш.
- Искам да разбера как така мама е изгубила съобщението от татко. Мисля, че някой е хакнал телефона й. Ще говоря с асистента от курса, за да видя дали може да ми помогне.
Грейс се замисли.