Джеси придърпа стола си по-близо, като усещаше, че всички я гледат. Тя отвърна на погледите, като си напомни, че нито един от хората тук не беше решил задачата „Плени знамето“ за тринадесет минути.
- Добре - каза тя и погледна Лайнъс в очите. - Става дума за баща ми.
- За баща ти? От ФБР, нали?
- Да - кимна Джеси. - Преди да го убият, той се обадил на майка ми и й оставил гласово съобщение. Не знам какво е казал. Смятам, че е било нещо важно, но тя си мълчи, защото си мисли, че ще се разстроя и ще изпадна в депресия. Както и да е, но проблемът е, че някой е изтрил съобщението от телефона на майка ми.
- Някой, но не майка ти?
- Да.
- Наистина ли? - запита Лайнъс с пренебрежителния тон, който тя използваше, когато говореше с Мери.
- Точно това казах. Мама е добър човек, но е пълен инвалид с техниката. Реших, че тя го е изтрила. Но не е била тя. Някой е хакнал телефона й и е изтрил съобщението. Само това съобщение. Всичко останало си беше там.
- И искаш от мен да го открия?
- Не - поклати глава Джеси. - Тоест, да, разбира се, ако можете... ако въобще е възможно. Но сега искам просто да погледнете следите, които открих.
- И да разбера кой е хакнал телефона на майка ти?
Джеси кимна.
- Който го е направил, е убил баща ми - преглътна тя. - Имам право, нали?
Разговорите около масата бяха престанали и приятелите на Лайнъс слушаха внимателно.
- Покажи ми - съгласи се той. - Не тук. Навън. По-далеч от тия умници.
Джеси избута стола си и стана. Незнайно защо хвана Гарет за ръката и го поведе навън. Барът беше на основната улица през комплекса на Тексаския университет и по нея имаше най- различни други заведения, книжарници и бутици за дрехи. В десет и петнадесет вечерта гъмжеше от пешеходци.
Лайнъс им махна да отидат зад ъгъла на по-тихо място. Джеси отвори скрийншота на екрана с кода от телефона на майка й.
- Ето. Кажи ми какво мислиш.
Лайнъс взе телефона и проучи откъса от код.
- Виждаш ли? - каза той веднага, като сочеше една част към края. - Това идва от някъде много високо по хранителната верига. Ти и аз сме дребосъци, а ето това лайно е от голяма бяла акула. Някой се е сдобил с достъп до безжичния оператор на майка ти. И имам предвид много дълбок достъп.
- Значи не е от оператора?
- Никакъв шанс. На него не му трябва универсален код. А това е точно такова. Който и да е пробил, стои извън обичайната верига.
- Значи съобщението може да е още някъде там?
- Възможно е. Операторите пазят гласовите съобщения по няколко седмици на основните си сървъри.
- Можеш ли да го проследиш?
- Какво да проследя? Просто погледни. Тук няма нищо. Всичко, което е оставил зад себе си, е един ред от код. Който и да го е направил, е бил професионалист. Тук говорим за супер учени. И въобще не се бъзикам.
- По-умен от теб?
- Много по-умен.
- Може би, ако твоите приятели погледнат... - намеси се Гарет.
Лайнъс се намръщи.
- Не смятам, че ще тръпнат от нетърпение да се насадят насред разследване на ФБР.
- Поне можеш да им го покажеш - настоя Гарет.
- Моля те - подкрепи го Джеси.
- Виж, Джеси, ще бъда честен с теб. Имам лошо предчувствие за тази история. Тези отпечатъци ме плашат. Защо просто не оставиш нещата така? Станалото - станало.
Лайнъс погледна часовника си.
- Съжалявам за баща ти, но не мога да ти помогна. Вече е късно. Гарет, трябва да отведеш Джеси до тях.
Лайнъс се обърна и закрачи надолу по улицата. Гарет сложи ръка на рамото на Джеси.
- Той е прав. Трябва да тръгваме. Но не е чак толкова късно. Какво ще кажеш за един хот дог с лук и горчица и лимонада с натрошен лед в „Соник“?
Джеси блъсна ръката му и се затича. Настигна Лайнъс тъкмо като завиваше при ъгъла.
- Спри - каза тя и го дръпна за ръкава.
- Ей! - възмути се Лайнъс. - Какво, по...
- Ти не разбираш - настоя Джеси. - Татко е казал на мама нещо важно, а аз го прецаках. Аз съм виновна.
Лайнъс се закова на място.
- Как така ти си го прецакала?
Джеси заби поглед в земята, но си наложи да вдигне очи, да погледне Лайнъс и да си признае какво беше направила.
- Когато татко се обади, аз разкодирах телефона на майка ми. Тя пропусна съобщението заради мен.
- И?
- Не схващаш ли? Аз го убих. Татко се обаждаше да потърси помощ, а мама пропусна обаждането, защото аз се опитвах да се изфукам колко съм умна. Аз убих баща си.