Лайнъс пристъпи по-близо, а лицето му се присви неуверено.
- Дай ми го - каза той накрая и грабна телефона от ръката й, преди Джеси да може да отговори. - Чакай тук. Може и да не стане бързо.
Джеси го изгледа как крачи по улицата и завива зад ъгъла. Тя сведе глава, засрамена от избухването си. Гарет я хвана за ръката.
- Добре ли си?
- Да. Всъщност не. Не съм добре. Съвсем обратното. Така става ли?
- Да, става.
Тя изгледа Гарет - висок, рус, наистина привлекателен. Беше сменил тениската си на „Мъмфорд енд Санс“ със стара тениска на „Аеросмит“. Поне това беше стъпка в правилната посока. Майка й би казала, че сините му очи я гледат „с обожание“ и тя се зачуди за хиляден път какво въобще би могъл да види в нея.
- Ако искаш, ме прегърни - каза тя, като го придърпа по- близо. - Но дори не си и помисляй да ме целуваш.
Двадесет минути по-късно Лайнъс Янковски се появи иззад ъгъла. Джеси разбра, че не е успял, само като му погледна лицето.
- Загазила си - каза Лайнъс.
- Не сте могли да се справите? Нито един от вас?
Лайнъс поклати глава.
- Само един човек може да успее. Може би...
- Кой е той? - попита Джеси. - Къде е? Ти познаваш ли го?
- Не лично, но знам къде е.
- Къде?
- На „ДефКон“. Конференцията е тази седмица. Джеси поклати глава.
- Той ли?
- Грубиянина.
65
Танк Потър стоеше изправен над тялото. В ръцете си държеше ловна пушка, а от двете цеви се виеше дим. Беше почервенял и в мрака лицето му светеше като на дявол.
- Добре ли си? - повтори той.
Мери кимна, избута се от земята и се изправи.
- Той мъртъв ли е?
- О, да - каза Потър. - И преди съм виждал мъртъвци. Съвсем мъртъв е. Познаваш ли го?
- Не. Но той ме познаваше. Искаше диска.
- Какъв диск?
Мери се озърна и откри прозрачната обложка на няколко метра встрани.
- Ето този - рече тя и го вдигна. - Записаха ми го в кабинета на управителя. На него се вижда, че Джо се среща с контакта си в кафенето. Виждала съм го. Сервитьорката каза, че Джо му викал Ботуша. Не си спомням истинското му име, но ако го гледам достатъчно дълго, съм сигурна, че ще се сетя.
- Това са добри новини.
Мери изтупа прахоляка от ръцете си. Чувстваше се отпаднала, гадеше й се и дишаше твърде учестено. Пристъпи към Потър и коленете й се подкосиха. Репортерът посегна бързо и я прихвана.
- Той щеше да ме убие - каза тя.
- Да, госпожо. Според мен правеше точно това.
- Благодаря ти, че ме хвана - каза Мери. - А и за... сещаш се.
- Хич не го и споменавай.
- Какво нравиш тук?
- Същото, каквото и ти. Това, че Мейсън ме пусна, след като блъснах колата му, за мен беше като сигнал за тревога.
- Заплаши ли те със затвор, ако продължиш да се бъркаш?
- Е, и? Загубих си работата, пенсията и репутацията. Да вляза в затвора няма да е кой знае колко по-лошо. Ти имаш много повече какво да губиш от мен.
Ти ме попита какво ми е предложил. Каза ми, че така застрашаваме националната сигурност и вредим на цялата работа на Джо.
- Това им е стандартната реплика. А пък аз си мислех, че наистина им вярваш.
- Вярвам - отвърна Мери. - Иначе нямаше да съм тук.
Тя изгледа трупа и разкърши рамене наляво-надясно, като се огледа наоколо. Навсякъде се мяркаха силуети и сенки, а на повече от десет метра мракът ставаше почти непрогледен. Духаше вятър и донасяше звуците от движението по магистралата и зловещия покой на равнината.
- Трябва да се обадя на полицията.
- Точно така. Добре ще направиш.
Мери набра 911, но се спря, преди да натисне бутона за начало на разговора.
- Той каза, че знае всичко за мен. Каза, че е знаел, че ще бъда тук, че по-рано през деня сме тръгнали за моргата и че ти си идвал до нас, за да ме питаш за Джо.
- Подслушвали са ни.
- Как?
- Чрез моя телефон, това е сигурно. Когато се обадих на моя авер в патологията, онзи, който ми разреши да снимам телата на съпруга ти и на информатора, той ми каза, че Мейсън и Бенет подготвят труповете. Не очакваше да тръгнат преди два часа на обед. А спомняш ли си колко бързо се изнесоха, когато пристигнахме? Първият седан едва не те прегази.