Кейт духна дима надалеч от него. Изгледа пакетчето с дъвки и й стана забавно.
— Май се опитвате да ги откажете.
— Опитвам се, ама все неуспешно. Та за какво говорехме?
Кейт бавно издиша дима и се постара да си възвърне самообладанието.
— Вече ви казах, че с баща ми не сме се виждали от години. Просто не сме много близки. Възможно е да е извършил убийство. На този свят какво ли не се случва. Така или иначе, догадките ви нямат тежест пред съда. В съда се излагат факти, а не предположения. Това е.
— Опитваме се да подготвим случая за представяне в съда.
— Вие не разполагате с веществени доказателства, уличаващи Лутър Уитни. Нямате нито отпечатъци от местопрестъплението, нито свидетели.
— Не — отвърна Франк след кратка пауза.
— Попадали ли сте на следа, която да отвежда към него? Някаква продадена скъпоценност от имението или нещо подобно?
— Не.
— Какво показа балистичният анализ?
— Нищо съществено. Разполагаме с един непотребен куршум. Оръжието липсва.
Кейт се облегна назад. Анализът на фактите й действаше успокоително.
— Това ли е всичко, с което разполагате? — присви очи тя.
— Ами да — отвърна Франк след кратко колебание и сви рамене.
— В такъв случай мога да ви кажа, че нямате пукнато доказателство, господин следовател.
— Аз се доверявам на интуицията си. Тя ми подсказва, че Лутър Уитни е бил в спалнята по време на убийството. Искам да знам единствено къде се намира в момента.
— Не мога да ви помогна. Така казах и на колегата ви онази вечер.
— Защо тогава си отишла в къщата на Лутър Уитни? Кейт сви рамене. Беше решила да премълчи казаното от Джак. Дали не премълчаваше нещо съществено? Може би.
— Сама не знам. — Поне не й се налагаше да лъже.
— Не ми приличаш на човек, който не отговаря за постъпките си, Кейт.
— Очевидно не ме познавате добре — рече тя ядосана. Беше се сетила отново за Джак.
Франк затвори церемониално бележника си и се приведе напред.
— Наистина се нуждая от помощта ти.
— За какво?
— Нека си остане между нас. Предпочитам да работя с резултати, а не с формални изисквания.
— Доста странна реплика за пред един прокурор.
— Не съм казал, че не се съобразявам с правилата — заяви Франк и най-сетне се престраши да измъкне цигарите си. — Имам предвид готовността си да създавам възможно най-малко неудобства на свидетелите. Ясно ли е?
— Да.
— Имам сведения, че макар и да не си във възторг от баща си, той много държи на теб.
— Кой ви го каза?
— Аз съм следовател, за бога. Вярна ли е информацията ми?
— Не знам.
— Стегни се, Кейт. Престани да увърташ. Вярно ли е?
— Да, вярно е! — отсече тя и яростно загаси фаса си. — Доволен ли си?
— Не още, но ще говоря по същество. Имам план как да се добера до баща ти. Искам да ми помогнеш.
— Мисля, че не съм в състояние да го направя — отвърна Кейт. Предчувстваше какво ще й предложи Франк. Четеше го в погледа му.
Следователят се отпусна назад, а после отново се приведе напред с неочаквано рязко движение.
— Слушай, Кейт, ако откажеш, погубваш единствената ни възможност да пипнем баща ти. Ти сама каза, че доказателствата ни не струват пукната пара. Ако е невинен, ще го пуснем на свобода. Ако е виновен и успеем да докажем вината му, ти би била последният човек на земята, който ще го помилва. Ако мислиш, че съм на погрешен път, ще те закарам обратно до апартамента ти и повече няма да чуеш за мен, а баща ти може да си краде и… убива колкото ще.
Кейт отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Очите й блуждаеха сред смътните сенки от миналото.
Трийсетгодишната Кейт беше твърде различна от палавото бебе или малкото момиченце, готово да сподели с баща си своите най-важни тайни. Кейт се беше превърнала в зряла жена. Беше избрала професията на прокурор. Беше се клела тържествено в законите на щата Вирджиния. Професията й изискваше налагането на справедливи наказания срещу тези, които са престъпили закона — независимо от произхода, и роднинските им връзки.
В съзнанието й изплува образът на майка й, приковала поглед във вратата. Майката на Кейт бе прекарала целия си живот в очакване. Чудеше се къде се е запилял мъжът й. Посещаваше го в затвора, измисляше предварително темите им за разговор, обличаше Кейт в най-хубавите й дрешки и едва дочакваше датата на освобождаването му. Сякаш се бе омъжила за спасител на човечеството, а не за един разбойник. Кейт си спомни горчивите думи на Джак, според когото целият й съзнателен живот е бил заблуда. Джак говореше така, като че ли Лутър Уитни беше за съжаление, а не самата Кейт. Да върви по дяволите този Джак! Кейт благодари мислено на Бога, че реши да не се омъжва за него. Човек, готов да я обиди толкова жестоко, не беше достоен за нея. А Лутър Уитни заслужаваше наказанието си. Може и да не бе убил Кристин Съливан, но не беше изключено и да го е направил. Не беше нейна работа да вади заключения. Нейната работа бе да спомогне за правилното решение на съдебните заседатели. Мястото на баща й и бездруго беше в затвора. Там нямаше да опропасти ничий чужд живот.