— Винаги съм ценял приятелството ти, Алън. Няма да забравя отзивчивостта ти.
Ричмънд прегърна стареца. От всички страни се промушваха микрофони, прикрепени на метални пръти. Приличаха на гигантски пипала, които напираха към двойката въпреки усилията на телохранителите.
— Уолтър, ще се заема лично със случая. Някои хора ще кажат, че това не ми влиза в работата, защото не бива да бъда лично съпричастен на този пост. И все пак ти си мой приятел, Уолтър. Няма да оставя нещата така. Престъпниците ще си платят!
Двамата мъже се прегърнаха отново. Фотографите щракаха ли, щракаха, шест-седем метровите антени на радиоколите послушно препредаваха този трогателен миг из цялата страна. Ето още един пример, че Алън Ричмънд е нещо повече от типичния президент. Белият дом вече трябваше да се готви за предварителните допитвания до избирателите.
Нервно превключваше каналите един след друг: Ем Ти Ви, незаменимата Опра, анимационния, Кю Ви Си, Си Ен Ен, Про Реслинг и пак Си Ен Ен. Надигна се и седна в леглото, загаси цигарата си и остави дистанционното управление. Президентът даваше пресконференция. Изглеждаше мрачен и потресен от ужасното убийство на Кристин Съливан, съпругата на милиардера Уолтър Съливан. То символизирало нарастващото беззаконие в страната. Но не стана ясно дали щеше да говори така разпалено, ако жертвата бе от африкански, латиноамерикански или азиатски произход и беше намерена с прерязано гърло в югоизточните квартали на града. Гласът на президента бе изпълнен с гняв и решителност. Насилието не можело да продължава. Хората трябвало да се чувстват в безопасност поне у дома си. (В случая в палата си.) Гледката беше вълнуваща. Какъв загрижен и съчувстващ президент!
Журналистите поглъщаха думите му и задаваха подходящите въпроси.
Операторите показаха как облечената в черно Глория Ръсел кима одобрително при всяка уместна реплика на президента, отправена към пазителите на законността и реда. Гласовете на полицаите и пенсионерите щяха да им бъдат в кърпа вързани за предстоящите избори. Четирийсет милиона гласове си струваха сутрешната разходка до Мидълтън.
Глория нямаше да кима тъй самодоволно, ако знаеше кой ги наблюдава в момента. Човекът, преживял кошмарната нощ заедно с тях, оглеждаше внимателно лицата им. Насъбраният му гняв би могъл да избухне като огнена струя, изпепеляваща всичко по пътя си.
Полетът до Барбадос бе преминал спокойно. Мощният самолет се бе откъснал леко от пистата на Сан Хуан в Пуерто Рико и след минути бе набрал височина от дванайсет хиляди метра. Всички места бяха заети, тъй като Сан Хуан захранваше с туристи цялата група острови в Карибския басейн. Имаше пътници и от Орегон, и от Ню Йорк. Самолетът се извиси, зави наляво и избегна пътя на ранната за сезона тропическа буря, неуспяла да се превърне в ураган.
Кацнаха, слязоха по металната стълбичка и се настаниха в автомобилите с по пет места. Насочиха се към Бриджтаун, столицата на бившата британска колония. Споменът за колониалистите бе съхранен и в облеклото, и в говора, и в поведението. Шофьорът на колата ги осведоми с мек, приятен акцент за безбройните чудеса на малкия остров. Посочи към туристическия кораб с пиратско знаме, който пореше бурните вълни от едната им страна. На палубата се мяркаха зачервените лица на пасажерите, погълнали толкова ром, че едва ли щяха да изтрезнеят до края на обиколката, която завършваше привечер.
На задната седалка двете двойки от Демойн разпалено обсъждаха плановете за прекарването си. Възрастният мъж на мястото до шофьора се бе вглъбил в мислите си, които го отвеждаха три хиляди километра на север. На няколко пъти погледна накъде се движат. Забележителностите бяха сравнително малко. Островът бе едва четиристотин квадратни километра. Почти постоянната температура от трийсет градуса беше поносима поради нестихващия бриз, чието шумолене постепенно потъваше в подсъзнанието, но не изчезваше съвсем, подобно на избледнял, но незабравен сън.
Хотелът беше „Хилтън“ по американски стандарт и се възвисяваше на изкуствения плаж в единия края на острова. Персоналът бе добре обучен, любезен и не досаждаше на гостите. Повечето от тях приемаха с удоволствие оказваното им внимание. Само един от клиентите избягваше продължителните контакти и напускаше стаята си единствено когато се отправяше на разходка по запустелите плажове или планинската част на острова откъм Атлантическия океан. Останалото време прекарваше сред шума на телевизора, приглушената светлина и подносите на румсървиса, осеяли пода и плетената мебел.