— Опитайте се да ги опишете — помоли Франк търпеливо.
— Имам шейсет и пет подчинени. Текучеството надвишава шейсет процента. Някои дори не ги срещам, след като веднъж ги назнача. От един момент нататък всички ми се виждат еднакви. Петис ще ви ги опише.
— Сещате ли се за нещо друго, което би ми помогнало?
— Защо? Да не предполагате, че някой от тях е замесен в убийството?
Франк стана и се протегна.
— Не знам. Вие как мислите?
— Хм. Тук се навъртат всякакви. Вече нищо не може да ме изненада.
Франк тръгна към вратата, но спря в последния момент.
— А, сетих се, че ми трябва пълният списък на къщите и именията, които фирмата ви е почиствала през последните две години в Мидълтън.
— За какво са ви притрябвали, по дяволите! — избухна Патърсън.
— Разполагате ли с подобна информация?
— Да, разполагам.
— Добре. Уведомете ме, когато сте в състояние да я предоставите. Всичко хубаво.
Джероум Петис беше висок, изпит чернокож на четирийсет и няколко години. Фасът не излизаше от устата му. Франк наблюдаваше с възхищение сръчните, отработени движения на Петис, който товареше микробуса. На синия работен комбинезон пишеше, че е старши техник в „Метро“. Петис не отвръщаше поглед от работата си. Белите микробуси, подредени в гаража, също се подготвяха за предстоящия делник от другите му колеги. Няколко работници огледаха крадешком Франк, но бързо загубиха интерес към него.
— Мистър Патърсън ме предупреди, че ще дойдете.
Франк се облегна на микробуса.
— Ще ви задам един-два въпроса. На трийсети август тази година сте чистили имението на мистър Съливан.
— Август ли? — свъси вежди Петис. — Че аз почиствам по четири къщи на ден. Не мога да ги запомня всичките. Те и бездруго си приличат.
— Тази ви е отнела цял ден. Голямото имение в Мидълтън. Придружавали са ви Роджърс и Будижински.
— А, точно така — усмихна се Петис. — По-голяма къща не бях виждал, а съм бил на доста места.
— И аз така си помислих, когато я видях — засмя се в отговор Франк.
Петис изправи гръб и си запали повторно цигарата.
— Проблемът беше в мебелите. Трябваше всичките да ги разместваме, а някои направо не помръдваха.
— Значи прекарахте там целия ден? — рече Франк, за да заобиколи темата за мебелите.
Петис застина, дръпна от цигарата „Кемъл“ и се облегна на микробуса.
— Не знаех, че ченгетата се интересуват от почистването на килими.
— В имението е била убита жена. Май е попаднала на някакви крадци. Не четете ли вестници?
— Чета само спортните страници. Да не мислите, че аз съм я убил?
— Още не. В момента събирам информация. Интересувам се от всеки, който е посещавал имението в последно време. Сигурно ще разговарям и с пощаджията.
— Ти май си голям шегаджия. Настина ли смяташ, че съм я убил?
— Смятам, че ако го беше направил, нямаше да киснеш тук да чакаш пристигането ми. Кажи нещо за двамата, които са били с теб.
Петис загаси цигарата си и погледна Франк. Настъпи мълчание. Франк започна да прибира бележника си.
— Адвокат ли искаш, Джероум?
— За какво ми е?
— Не знам. Просто искам да те уверя, че нямам намерение да те арестувам.
Петис наведе глава, стъпка фаса и пак погледна към Франк.
— Разбери ме, човече, отдавна работя за мистър Патърсън. Всеки ден идвам на работа, бачкам, получавам си мангизите и се прибирам.
— Тогава няма от какво да се притесняваш.
— Вярно е. Виж какво, преди доста време се бях забъркал в търговията с наркотици. Прекарах няколко години в пандиза. Можеш да измъкнеш тая информация от полицейските компютри за няколко секунди. Нямам намерение да те будалкам.
— Разбрано.
— Имам четири деца. Сам се грижа за тях. Не съм влязъл с взлом в къщата, нито съм си имал вземане-даване с оная жена.
— Вярвам ти, Джероум. Интересуват ме главно Роджърс и Будижински.
— Нека се поразходим — отсече Петис след няколко секунди.
Двамата излязоха от гаража и се насочиха към стар буик с внушителни размери. Ръждата по него беше повече от метала. Петис седна на шофьорското място. Франк се настани до него.
— В тоя гараж и стените имат уши.
Франк кимна утвърдително.
— Брайън Роджърс ли? Викаха му Спеца, щото си разбираше от работата. Беше фурия.
— Как изглеждаше?
— Бял. Гонеше шейсетака, а може и да го беше прехвърлил. Не беше много висок. Разговорлив. Много трудолюбив.
— А Будижински?
— Викахме му Друже. Тук всеки си има прякор. Аз съм Скели, от скелет идва. — Франк се усмихна. — И той беше бял, само че малко по-едър и малко по-възрастен от Спеца. Не беше кой знае колко общителен. Правеше каквото му се каже, и толкоз.