Частният самолет на Съливан ги беше превозил от Киев до Вашингтон без междинно кацане. На летището ги чакаше лимузината му. Откараха Джак до апартамента му. В хладилника имаше само едно прокиснало мляко. Украинската кухня се беше оказала вкусна, но доста тежичка. Джак почти не се беше докосвал до ястията. Затова пък алкохолът се лееше обилно. Очевидно бизнесът не можеше да се направлява добре без него.
Джак потърка чело. Беше капнал от безсъние, всъщност бе толкова изтощен, че дори не можеше да заспи. Освен това беше гладен. Преваляше полунощ, макар и в Украйна да бе осем часът сутринта. Вашингтон не можеше да се мери с Ню Йорк по изобилието на храна за всеки вкус и по всяко време, но все щяха да се намерят едно-две заведения с прилична кухня въпреки късния час. Джак започна да облича наново палтото си. В този момент телефонът иззвъня. Секретарят беше включен. Джак се запъти към вратата, но реши да изслуша съобщението.
— Джак?
Чу един глас от своето минало. Имаше чувството, че изведнъж съзнанието му започва да отприщва твърде дълго потискано напрежение.
— Лутър? — Джак грабна слушалката.
Ресторантчето беше твърде непретенциозно. Джак го обичаше именно поради това. Тук през цялото денонощие можеше да си поръчваш всякаква храна, от по-обичайните, разбира се. Дженифър Болдуин не би стъпила на подобно място, но двамата с Кейт го бяха посещавали доста честичко. Преди няколко месеца подобна мисъл би го притеснила, но Джак вече беше направил избора си. Нямаше намерение да преразглежда плановете си. Животът е несъвършен. Няма смисъл да го пропиляваш в очакване на невъзможното. Такива бяха позициите на Джак.
Нагълта бързо пържените яйца, бекона и четирите препечени филийки. Врялото ароматно кафе опари гърлото му. Вкусът му бе превъзходен след петте дни на нес кафе и бутилирана вода.
Джак стрелна поглед към Лутър, който отпиваше от кафето си и ту се взираше през витрината към тъмната улица, ту оглеждаше занемареното ресторантче.
— Изглеждащ ми уморен — рече Джак и остави кафето си.
— Ти също.
— Бях няколко дни в чужбина.
— И аз.
Това обясняваше запуснатата градина на къщата и неприбраните писма в пощенската кутия. Напразно се беше притеснил тогава. Джак бутна празната чиния встрани и си наля още кафе.
— Онзи ден се отбих у вас.
— Как така?
Джак бе очаквал подобен въпрос. Лутър Уитни не си падаше по заобикалките. Едно е да очакваш въпроса обаче, а съвсем друго да имаш отговор за него. Джак сви рамене.
— Ами просто ми се прииска да намина. Отдавна не се бяхме виждали.
Лутър кимна утвърдително.
— Пак ли излизаш с Кейт?
Джак отпи една глътка, преди да отговори. Усети пулсирането на слепоочията си.
— Не. Защо питаш?
— Май ви видях заедно преди известно време.
— Веднъж се срещнахме съвсем случайно.
Лутър като че ли се натъжи от отговора. Забеляза, че Джак го наблюдава внимателно, и се усмихна.
— Много разчитах на теб, Джак. Ти ми беше главният източник, от който научавах нещичко за дъщеря ми.
— Защо не поговориш с нея, Лутър? Мисля, че си струва. Годините си минават.
Лутър махна пренебрежително и се загледа през прозореца.
Джак забеляза, че лицето на стареца е отслабнало, а очите му са някак подпухнали. Имаше и доста бръчки по челото. Четирите изминали години бяха оставили отпечатъка си. Лутър бе стигнал възрастта, когато остаряването става забележимо все по-бързо.
Големите зелени очи на Лутър винаги бяха предизвиквали възхищението на Джак. Те будеха доверие. От тях се излъчваше някакво безмерно спокойствие по отношение на живота изобщо. Как бяха грейнали от щастие, когато двамата с Кейт обявиха годежа си! Нищо, че обикновено погледът на Лутър беше тъжен. Сега за първи път Джак забеляза нещо коренно различно в погледа на стареца. Забеляза страх и омраза. Не знаеше за кое от двете да се притеснява повече.
— Лутър, да не си го загазил?
Старецът извади портфейла си и плати вечерята въпреки протестите на Джак.
— Хайде да се поразходим.
Отидоха с такси до парка между музеите и седнаха на една пейка в близост до Смитсоновия музей. Беше хладна нощ. Джак вдигна яката на палтото си. Лутър се изправи и запали цигара.
— Не знаех, че си пропушил.
— На моята възраст няма значение — отвърна Лутър.
Хвърли кибритената клечка, стъпка я и седна на пейката. — Джак, искам да ми направиш една услуга.
— Дадено.
— Още не си чул за какво става дума — рече Лутър и изведнъж скочи. — Имаш ли нещо против да се поразходим? Взеха да ми се схващат ставите.