— Така ли разбираш справедливостта, Кейт? Изравняваш количеството любов с количеството омраза и нещата стават тип-топ?
— Какво искаш да кажеш? — отстъпи тя няколко крачки.
Джак скъси разстоянието между тях. Тя отново пристъпи назад в малкия хол.
— Слушал съм до втръсване за твоето мъченичество. Мислиш се за някаква съвършена защитница на угнетените и онеправданите. Нищо друго не те интересува. Станала си прокурор само за да отмъстиш на някой клетник заради нещастието, което ти е причинил баща ти. Всяка присъда, издадена благодарение на усилията ти, те изпълва със задоволството, че си забила още един пирон в ковчега на собствения си родител.
Тя отново замахна да го удари, но Джак успя да хване ръката й.
— Посветила си целия си живот на отмъщението. Искаш да му го върнеш тъпкано — за това, че те е посрамил, за това, че е излязъл от правия път, за това, че не е бил до теб, когато си имала нужда от него. — Стисна ръката й още по-силно. — Някога хрумвало ли ти е, че той също може да е имал нужда от присъствието ти?
Пусна я и забеляза странното изражение на лицето й.
— Кейт, Лутър те обича толкова много, че си е наложил да се изолира от теб, да не ти досажда, да те остави на мира, защото знае, че искаш именно това. Представяш ли си как се чувства, когато си помисли, че дъщеря му живее само на няколко километра, но той няма право да й се обади? Хрумвало ли ти е някога да се поставиш на негово място, или омразата ти не познава граници?
Кейт мълчеше.
— Никога ли не си се питала защо майка ти го е обичала? Нима представата ти за Лутър Уитни е толкова изкривена, че не можеш да проумееш дори любовта на майка си към него?
Сграбчи я за раменете и я разтърси.
— Омразата е унищожила цялата ти състрадателност. Тя те е направила неспособна да обичаш, Кейт — изкрещя той и я пусна.
Кейт залитна. Не сваляше поглед от лицето му.
— Истината е, че ти не го заслужаваш — отсече той след кратко колебание. Замълча пак, но реши да довърши мисълта си. — Ти не заслужаваш да те обичат.
Лицето на Кейт се изкриви в злостна гримаса. Тя се нахвърли отгоре му, заблъска с юмруци и му зашлеви няколко плесници. Джак не усети болката. Забеляза, че по бузите й се стичат сълзи.
Атаката секна тъй внезапно, както беше започнала. Ръцете й се вкопчиха в палтото му. Кейт се свлече на пода и зарида на глас.
Джак я повдигна внимателно. Сложи я на дивана.
Коленичи до нея. Остави я да си поплаче. Цялото й тяло се тресеше. Джак усети, че краката му отмаляват, а дланите му се изпотиха. Най-сетне я прегърна през раменете и се притисна към нея. Тънките й пръсти се вкопчиха в палтото му. И двамата избухнаха в ридания.
Когато се успокоиха, Кейт бавно се облегна назад. Лицето й беше зачервено и подпухнало.
Джак отстъпи една крачка. Тя нямаше сили да го погледне.
— Време е да си вървиш, Джак.
— Кейт…
— Върви си! — извика тя немощно и покри лице с ръцете си.
Той се извърна и излезе. Застана пред блока й и вдигна глава към апартамента. Видя силуета й на прозореца. Кейт се бе втренчила навън, но не гледаше към него. Може би търсеше нещо в тъмната нощ. Сигурно самата тя не знаеше какво е то. След няколко минути фигурата й се отмести от прозореца и лампите угаснаха.
Джак изтри сълзите от очите си и тръгна бавно към къщи след един от най-дългите дни в живота си.
— По дяволите! Кога?
Сет Франк стоеше до колата. Още нямаше осем часа сутринта.
Младият полицай от окръг Феърфакс не знаеше колко важно е случилото се за следователя. Доста се уплаши от реакцията на Франк.
— Ами намерихме я преди около час. Обади ни се един мъж. Забелязал колата по време на сутрешния си крос из околността.
Франк заобиколи автомобила и погледна вътре откъм мястото до шофьора. По лицето на мъртвата бе изписано спокойствие. Не изглеждаше като трупа в имението. Дългата й коса бе разпиляна върху седалката. Уонда Брум приличаше на заспала.
Разследването на смъртта й приключи след три часа. Намериха четири таблетки в автомобила. Аутопсията щеше да потвърди, че Уонда Брум е починала вследствие на огромната доза дигиталис, закупен с рецепта на името на майка й. Смъртта бе настъпила два часа, преди да я намерят на черния път, опасващ езерото, което се намираше на дванайсет километра от дома на Съливан. Единственото друго веществено доказателство бе прибрано в найлоновата торбичка, която Франк щеше да занесе в участъка. То представляваше бележка, изписана на листче от тефтер със спирала. Почеркът бе изящен и по женски старателен. Последните думи на Уонда бяха отчаяна молба за опрощение и кратко признание във вина.