Франк едва сдържа усмивката си, Старицата си я биваше.
— Имате ли представа защо мисис Съливан е останала? Уонда споменавала ли е нещо по този въпрос?
Едуина поклати глава. Приглади един сребрист кичур и почеса бялата котка в скута си.
— Е, благодаря за отзивчивостта. Приемете още веднъж моите най-искрени съболезнования.
— И аз ви благодаря.
Изправи се с мъка, за да го изпрати до вратата. Писмото изпадна от джоба й. Франк се наведе чевръсто и й го подаде, без да поглежда плика.
Едуина се увери, че следователят си е тръгнал, облегна се бавно назад и отвори писмото.
Познаваше добре мъжкия почерк, изписал бележката:
Не съм го направил аз. И да ти кажа кой беше, няма да ми повярваш.
Едуина Брум не се нуждаеше от повече информация. Двамата с Лутър Уитни бяха стари приятели. Знаеше, че той се е промъкнал в къщата единствено заради Уонда. Нямаше да помогне на полицията да го залови.
Щеше да постъпи според заръката му. Бог й беше свидетел, че не прави нищо лошо.
Сет Франк и Бил Бъртън се ръкуваха и седнаха. Бяха в кабинета на Франк. Развиделяваше се.
— Най-сетне да се видим, Сет.
— Обстоятелствата са малко необичайни.
— Доста необичайни, ако питаш мен — засмя се Бъртън. — Имаш ли нещо против да запаля?
— Не, и аз ще запаля една.
Бъртън услужи с кибрита си на Франк и се намести по-удобно на стола.
— Отдавна съм в Тайните служби, но не са ми възлагали подобна задача досега. Не се учудвам, че президентът иска да се погрижи за Съливан. Те са стари приятели. Съливан му е помогнал да се издигне. Дружбата им не е от вчера. Между нас казано, президентът едва ли очаква от нас нещо повече, освен да покажем загрижеността му. Нямаме намерение да ви пречим на работата.
— Вие и бездруго нямате право да ни пречите.
— Точно така, Сет, точно така. Хм, че аз съм бил в полицията осем години. Знам как се води разследване. Най-неприятно е някой да ти виси на главата.
Франк се поуспокои. Друго си е да знаеш, че агентът от Тайните служби е бил на работа в полицията. Поне щеше да има представа докъде се простира ръката на закона.
— Какво предлагаш?
— Моята роля ще бъде да информирам президента за хода на следствието. Осведомявай ме за всяка по-интересна находка, а аз ще му препращам данните. Така ще изглежда по-информиран, когато разговаря със Съливан. Цялата работа не е само за прах в очите. Президентът наистина се притесни от убийството.
— Надявам се, че федералните власти няма да се намесят. Не обичам някой да ми ходи по петите.
— Виж какво, аз не съм от ФБР. Приеми, че съм най-обикновен посредник на личност от първостепенна важност. Не искам нищо повече освен добро, колегиално отношение.
Погледът на Франк се местеше от предмет на предмет, докато той се опитваше да прецени ситуацията. Бъртън проследи погледа му. Замисли се що за човек е мъжът пред него. Познаваше доста следователи. Повечето от тях бяха средно надарени, а в същото време претрупани от работа. Затова рядко постигаха успехи. Сет Франк обаче беше от друга категория. За стажа му в полицията на Ню Йорк се разправяха легенди. Откакто беше дошъл в участъка на Мидълтън, нямаше нито едно неразкрито убийство. Нито едно. Вярно, че това беше спокойна провинция, но да имаш сто процента разкрити престъпления бе извънредно впечатляващо. Бъртън се радваше, че е попаднал на такъв професионалист, защото имаше личен интерес да следи отблизо разследването.
— Ако настъпи твърде ненадеен обрат, няма да съм в състояние да те известя на секундата.
— Не очаквам чудеса, Сет. Просто подавай по нещо от време на време. Това е. — Бъртън се изправи и загаси фаса си. — Съгласен ли си?
— Ще направя каквото е по силите ми, Бил.
— Това се иска. И тъй, надушил ли си някакви следи?
— Може би — сви рамене Сет Франк. — Но е възможно да съм на грешен път. Знаеш как е в нашата професия.
— Ще ми разкажеш — тръгна към вратата Бъртън, но се обърна в последния момент. — Хей, мога да ти предложа нещо в замяна. Ако ти трябва достъп до секретни данни или разрешение на някакъв бюрократичен проблем, аз ще ти помогна. Ще се погрижа да се ползваш с приоритет. Ето ти телефонния ми номер.
Франк прие подадената визитка.
— Благодаря ти, Бил.
След два часа Сет Франк вдигна слушалката, но не чу познатия сигнал. Нито можеше да набира, нито да получи обаждане. Свързаха се с телефонната компания.
След един час Франк отново вдигна слушалката. Имаше сигнал „свободно“. Линията отново беше в ред. Телефонното табло в участъка никога не се оставяше отключено. Дори и да се добереше до него външен човек, сложно намотаните жици и кабели щяха да осуетят всякакви намерения за манипулации. Не че полицията имаше повод да се притеснява от подслушване.