Последният регистриран адрес на Уитни бе нюйоркски. Подаден преди около двайсет години.
Бъртън реши да започне от най-лесното. Влезе в първата телефонна кабина и се зарови в указателите. Най-напред провери вашингтонския. Не откри нищо. Насочи вниманието си към Северна Вирджиния. Намери няколко абонати с името Лутър Уитни. Свърза се с полицията на Вирджиния, където имаше лични познати. Данните за собственици на превозни средства разкриха, че единият Лутър Уитни е на двайсет и три, а другият — на осемдесет и пет години. Важното бе, че този Лутър Уитни, който живееше на Уошингтън Авеню 1645 в Арлингтън и бе роден на пети август 1929 г., имаше същия номер за социално осигуряване като крадеца, регистриран във ФБР. Оставаше да се изясни името Роджърс.
Бъртън извади бележника си. Франк бе проявил любезността да го запознае с документацията по разследването. Бъртън набра номера на Джероум Петис и се представи като колега на следователя. Зададе въпроса, който го интересуваше. Наложи се да изчака с опънати нерви пет безкрайни секунди, преди да получи отговор. Оказа се, че си е струвало да се понапрегне.
— Ами да! Точно така! Щяхме да го закъсаме насред пътя. Някой беше оставил капачката на маслото развъртяна. Помолих Роджърс да ми помогне, защото беше седнал върху кашона с масло, който винаги държим отзад в колата.
Бъртън благодари и затвори. Оставаше му още малко време, преди да предаде информацията на Франк. Въпреки изобилието от доказателства Бъртън все още не беше сигурен, че крадецът от тайника е именно Лутър Уитни, макар и да имаше предчувствието, че е на прав път. Не му се вярваше Уитни да се прибере у дома си след убийството на Кристин Съливан, но реши, че си струва да разбере с какъв човек си има работа. Най-добрият начин за това бе да се вмъкне в жилището му преди ченгетата. Тръгна забързан към колата си.
Времето отново застудя. Започнаха проливните дъждове. Кейт се бе загледала в яростния танц на чистачките върху предното стъкло на автомобила й. Не знаеше защо се бе озовала пак на това място. През всичките изминали години го беше посетила само веднъж. Тогава бе останала в колата, а Джак бе излязъл, за да поговори с баща й и да му съобщи за предстоящата им женитба. Джак бе настоял да го направи въпреки мнението, й, че на стареца не му пука за тях. Очевидно беше сбъркала. Лутър Уитни беше излязъл пред къщата си, за да я погледне отдалеч. Спомни си усмивката му и тромавото пристъпване от крак на крак, сякаш се страхува да приближи дъщеря си. Сигурно е искал да й честити, но не е знаел как да го направи. Вместо това стисна ръката на Джак, потупа го по гърба и я погледна крадешком, сякаш чакаше одобрение.
Тогава Кейт бе извърнала глава. Бе решила да дочака завръщането на Джак с войнствено скръстени ръце и да потегли обратно. На тръгване забеляза дребничката фигура на баща си, отразена в огледалото за обратно виждане. Стори й се, че се е смалил. В съзнанието й той бе някаква монолитна фигура, символ на всичко най-долно и заплашително на този свят. Отказваше да си признае, че той никога не е бил такъв. Въпреки нежеланието си не можеше да откъсне поглед от дребния човек, отразен в огледалото — от мъжа, който я бе дарил с живот, а после беше постъпил съвършено жестоко и с нея, и с майка й.
Спомни си, че изражението на лицето му я беше изненадало. Смесицата от скръб и примирение й се беше сторила някаква хитрина за спечелване на състраданието й. Никое от действията му не можеше да бъде безкористно, след като бе един най-обикновен крадец. Искреността едва ли бе на първо място в ценностната му система. След няколко минути колата беше свърнала зад ъгъла и образът на баща й бе изчезнал тъй бързо, сякаш никога не се е появявал в огледалото.
Кейт паркира пред къщата, потънала в тъмнина. Поседя на запалени фарове. Очите й се измориха и реши да загаси светлините. Пое си дълбоко въздух и излезе на студа.
Тънкият скреж по земята тихо скърцаше под стъпките й. Очакваше се заледяване през нощта. Кейт вървеше към входната врата. Въпреки че не се надяваше много да намери баща си у дома, се беше погрижила за прическата, грима и облеклото си. Искаше да му покаже, че е успяла да се справи с живота великолепно, независимо от всичко, което е изстрадала заради него.
Ключът бе още там, където Джак й бе казал преди много години. Фактът, че един изпечен крадец е оставил дома си тъй леснодостъпен, бе доста забавен сам по себе си. Кейт отключи и влезе в къщата. Така и не забеляза нито колата, спряла на отсрещната страна на улицата, нито шофьора, който я наблюдаваше внимателно, докато записваше номера на автомобила й.