— Ще платите ли за мен, Ваше величество? — обърна се той към Самуел.
— С удоволствие.
Самуел извади кесията.
— Ето — каза той на певицата, — ето от мен, краля, пет жълтици, а ето за принца, един крайцер.
Един крайцер е малко повече от един лиар.
Гръмнаха бурни ръкопляскания, които разтърсиха свода на залата. Младият принц се усмихна и сам започна да ръкопляска.
Малко след това той излезе.
Почти веднага Самуел извика Юлиус с жест.
— Време е — каза му той тихо.
Юлиус кимна с глава и излезе.
Оргията бе в разгара си. Прахът и тютюневият дим бяха направили въздуха по-непроницаем от декемврийска мъгла. Вече не се виждаше кой влиза и кой излиза. На свой ред и Самуел стана и излезе.
VIII
САМУЕЛ Е ПОЧТИ СМАЯН
Беше полунощ, час, когато всички градове в Германия спят от два часа, дори и университетите. Само в Хайделберг търговията с лисици бе в разгара си.
Самуел се запъти към кея, избирайки най-безлюдните улички, като се обръщаше от време на време, за да види дали не го следи някой. Така стигна до река Некар и вървя известно време покрай брега; сетне свърна надясно и пое по стълбите, които водеха към развалините на замъка в Хайлделберг. На първата площадка един човек внезапно излезе от горичката и тръгна към Самуел.
— Къде отивате?
— Отивам към височината, от която мога да се доближа до Бога — отговори Самуел според паролата.
— Минавайте — каза човекът.
Самуел продължи изкачването и скоро достигна до последните стъпала. Когато стигна до стените на замъка, втори човек изскочи от някакъв вход.
— Какво правите тук по това време?
— Правя… — каза Самуел
След което, вместо да довърши паролата, започна да се киска: една от онези странни идеи, които му минаваха през главата.
— Какво правя тук по това време ли? — продължи той. — Ами разхождам се.
Пазачът трепна и като че обзет от гняв удари по стената шумно с обкованата си тояга.
— Съветвам ви да се прибирате вкъщи — каза той. — Нито часът, нито мястото са подходящи за разходки.
Самуел сви рамене.
— Харесва ми да разглеждам развалините на лунна светлина. Кой сте вие, за да ми попречите?
— Аз съм един от пазачите на стария замък и имам заповед да не пускам никого след десет часа.
— Заповедите са за еснафите, а аз съм студент — отвърна Самуел.
И той понечи да отмести пазача, за да влезе.
— Нито крачка повече! — извика човекът, като вдигна ръка към гърдите си.
На Самуел се стори, че той вади нож. В същото време, предупредени от ударите на тоягата, пет или шест души тихо се приближиха, като се промъкваха през храсталаците.
— О, извинявайте — каза тогава Самуел, като се смееше. — Вие сте може би този, на когото трябва да отговоря „Аз върша работата на тези, които спят“.
Пазачът пое дъх и скри ножа под дрехата си. Другите си отидоха.
— Крайно време беше, приятел — каза пазачът. — Още една секунда и бяхте мъртъв.
— О, все пак бих издържал известно време. Но искрено ви поздравявам. Виждам, че ще бъдем добре пазени.
— Няма значение, приятелю, неблагоразумие е да се играе с тези неща.
— Аз съм си играл и с много други.
Той мина и влезе в двора. Луната осветяваше фасадата на древния замък на Фридрих IV и на Отон-Хайнрих. Чудесна гледка представляваха двете страни на фасадата с осветените скулптури: едната с божества и химери, а другата с императори и придворни.
Но Самуел не беше в настроение да наблюдава скулптури. Той се задоволи с няколко непристойни думи към Венера, с предизвикателен жест към Карл Велики и се запъти право към входа на развалините.
Там стоеше трети пост.
— Кой сте вие ?
— Един от тези, които наказват наказващите.
— Следвайте ме — каза часовият.
Самуел последва своя водач сред храсталаците и отломките, като се препъваше от време на време в каменни блокове, обрасли в трева. След като премина през грамадните руини на величествен дворец, свидетел на славна епоха, след като докосна с крак тези тавани, които толкова крале са виждали над главите си, водачът го спря, отвори ниска врата и показа някакъв подземен ход.
— Слизайте — каза той. — И не мърдайте, докато не ви потърсят.
Той затвори отново вратата и Самуел се намери на една стръмна пътека, до която не достигаше никаква светлинка. След малко наклонът свърши. В момента, когато Самуел влезе в едно дълбоко подземие и преди очите му да са свикнали с мрака, той почувствува как една ръка хваща неговата и чу гласа на Юлиус, който му каза: