Поседяхме така в полумрака. Бяхме отвикнали да общуваме и разговорът не вървеше.
— Искаш ли да ми разкажеш? — запита тя.
— Не. Не сега.
Наистина не исках. Алкохолът се смесваше с хапчетата и вече почвах да дишам тежко. Мислех си колко спокоен и безметежен изглеждаше Мистър, макар че размахваше пистолет и носеше динамит около кръста си. Дългото мълчание изобщо не го смущаваше.
Сега ми трябваше тишина.
Утре щях да говоря.
4
Успокоителното престана да действа около четири сутринта, когато се събудих с чувството, че в ноздрите ми нахлува тежкият мирис на лепкавата мозъчна течност на Мистър. За момент изпаднах в паника сред мрака. Отчаяно бършех носа и очите си, мятах се по дивана, докато чух някой да се раздвижва наблизо. Клер спеше в креслото до мен.
— Няма нищо — тихо каза тя и ме погали по рамото. — Просто лош сън.
— Би ли ми донесла вода? — помолих аз и тя тръгна към кухнята.
Говорихме около час. Разказах й всичко, което си спомнях. Тя седеше до мен с чаша вода в ръката, галеше коляното ми и слушаше внимателно. През последните години разговаряхме толкова рядко.
Дежурството й започваше в седем, тъй че имахме време Да си приготвим гофрети и бекон. Закусихме на кухненската маса, пред малкия телевизор. Новините в шест започнаха със снощната драма. Показаха сградата по време на кризата, тълпата отвън, неколцина от бягащите заложници, след като всичко бе свършило. Оказа се, че поне един от хеликоптерите, които чухме, е бил на телевизията. Камерата му бе хванала щорите в едър план и за две-три секунди зад тях се мярна лицето на Мистър.
Човекът се казваше Девън Харди и беше на четирийсет и пет. Ветеран от Виетнам с кратко полицейско досие. На екрана зад сутрешния говорител показаха негова снимка, направена при арест за кражба с взлом. Изобщо не приличаше на Мистър — нямаше нито брада, нито тъмни очила и изглеждаше много по-млад. Представиха го като бездомник, който е употребявал наркотици. Причините за постъпката му оставаха неизвестни. Досега не бяха открили роднини.
От наша страна отказаха всякакви коментари и след още няколко приказки историята приключи.
Следваше прогноза за времето. Късно следобед се очакваха обилни снеговалежи. Беше дванайсети февруари и вече говореха за незапомнени снегове.
Клер ме откара на работа и макар да бе още седем без двайсет, не се учудих, когато видях отпред още няколко вносни коли до моята. Паркингът никога не опустяваше. Някои колеги спяха в кантората.
Обещах да й позвъня и ако има начин, да обядваме заедно в болницата. Тя ме помоли да не се претоварвам поне за ден-два.
Какво очакваше? Да лежа на дивана и да гълтам хапчета ли? Изглежда, всички бяха единодушни, че ми трябва един ден отдих, след който очевидно трябваше пак да пришпоря работата.
Поздравих двамата наежени пазачи във фоайето. Три от четирите асансьора чакаха с отворени врати и можех да избирам. Влязох в онзи, където бях срещнал Мистър, и времето сякаш спря.
Стотици въпроси връхлитаха едновременно. Защо бе избрал нашата сграда? Нашата фирма? Къде е бил, преди да влезе във фоайето? Къде бяха изчезнали пазачите, които обикновено висяха около вратата? Защо избра мен? Тук по цял ден влизаха и излизаха стотици адвокати. Защо спря на шести етаж?
И какво целеше? Не вярвах, че Девън Харди е хвърлил толкова труд да се опаше с експлозиви и да рискува живота си, колкото и мизерен да е бил, с едничката цел да натрие носа на шепа богати юристи заради тяхното безсърдечие. Би могъл да намери далеч по-богати жертви. А навярно и по-алчни.
Не бе получил отговор на въпроса си кои са тия, дето изхвърлят хората. Но и това щеше да стане.
Асансьорът спря и аз слязох, този път съвсем сам. В този ранен час мадам Дьовие все още спеше някъде и на шестия етаж цареше тишина. Пред бюрото й спрях и се вгледах в двете врати на заседателната зала. Бавно открехнах по-близката — онази, пред която стоеше Умстед, когато куршумът прелетя над него и се заби в главата на Мистър. Дълбоко въздъхнах и щракнах лампите.
Не видях нищо особено. Заседателната маса и столовете бяха подредени като по конец. На мястото на ориенталския килим, върху който умря Мистър, сега имаше нов, още по-хубав. Дебел слой прясна боя покриваше всички стени. Изчезнала бе дори дупката от куршум в тавана над мястото на Рафтър.
Очевидно тази нощ едрите риби в „Дрейк и Суини“ се бяха погрижили да замажат всякакъв спомен за инцидента. Днес залата можеше да привлече любопитни, но определено нямаше какво да видят. Най-много някой колега да загуби една-две минути от работното време. В непорочната ни кантора просто не биваше да има и помен от уличен измет. Всичко това бе хладнокръвно хвърляне на прах в очите и за жалост напълно разбирах разумната страна на решението. Бях един от богатите бели щастливци. Какво очаквах да зърна тук, мемориал ли? Или куп цветя, донесени от бездомните събратя на Мистър?