Също като братята си, аз не бях роден с чувство за обществен дълг. Правехме дарения на църквата, защото Библията го препоръчва. Плащахме данъци на правителството, защото така повелява законът. Без съмнение от всичкото това даване трябва да бе излязло нещо добро и ние имахме някакъв принос. Политиката беше за ония, които искат и знаят как да играят играта, а освен това там с честност пари не се печелеха. Учеха ни да бъдем сред първите — колкото повече преуспяваме, толкова повече благоденствие ще донесем на обществото по един или друг начин. Определяй си цели, труди се, играй почтено и ще постигнеш благополучие.
На петата дупка баща ми пропусна удар и мърморейки, се качи в електрокара.
— Може пък да не търся по-сладко грозде — казах аз.
— Защо просто не вземеш да изплюеш камъчето? — отсече той.
Както винаги се засрамих от малодушието си.
— Мисля за работа в защита на обществения интерес.
— Това пък какво е, по дяволите?
— Да работиш за общото благо без големи печалби.
— Ти да не си станал демократ? Май много се застоя във Вашингтон.
— Там има и доста републиканци. В момента те са на власт.
До следващата дупка пътувахме мълчаливо.
Баща ми беше добър играч, но сега удряше все по-неточно. Бях го разсеял. Докато тъпчеше ядосано из тревата, той каза:
— Значи на някакъв си пияница му пръснали черепа и сега трябва да променяш света. Така ли?
— Не беше пияница. Воювал е във Виетнам.
В ранните години на Виетнамската война баща ми бе пилотирал бомбардировач Б–52 и това му запуши устата. Но само за миг. Не смяташе да отстъпва.
— Значи от ония, а?
Не отговорих. Топката бе безнадеждно загубена, пък и той не се престараваше да я търси. Сложи нова, удари я зле и пак поехме напред.
— Неприятно ми е да те гледам как си съсипваш кариерата, сине — каза той. — Много труд си положил. След някоя и друга година ще станеш съдружник.
— Може би.
— Трябва ти малко почивка, това е.
Изглежда, никой не знаеше друго лекарство.
Отведох ги на вечеря в скъп ресторант. Усърдно избягвахме да говорим за Клер, моята кариера и внуците, с които рядко се виждаха. Побъбрихме за стари приятели и съседи. Наваксах с най-новите клюки, макар че изобщо не ме интересуваха.
Разделихме се в петък по пладне, четири часа преди полета, и аз отново поех към своя объркан столичен живот.
7
Естествено, когато в петък вечерта се прибрах, апартаментът бе празен, но с една нова подробност. Върху кухненската маса заварих бележка. Взимайки пример от мен, Клер бе решила да отскочи за ден-два до Провидънс. Не обясняваше защо. Молеше ме да позвъня, когато се върна.
Набрах номера на нейните родители и ги вдигнах от вечеря, С известни усилия успяхме да побъбрим около пет минути, при което установихме, че всички сме добре, в Мемфис са добре, както и в Провидънс, семействата са добре и Клер вероятно ще се прибере в неделя следобед.
Затворих телефона, сварих си кафе и го изпих в спалнята до прозореца, гледайки как долу колите едва пъплят по заснежената Пи Стрийт. Не личеше снегът да се топи.
Подозирах, че Клер е разказала на родителите си същата печална история, с която и аз бях обременил моите. Беше тъжно, странно, ала и някак съвсем естествено, че говорим открито със своите близки още преди сами да сме признали истината. Вече нямах сили да търпя това положение и твърдо реших в най-близко време, може би още в неделя, да седнем край кухненската маса и да поговорим открито. Щяхме да изложим на показ чувствата и страховете си, а след това несъмнено да обмислим как ще поемем всеки по своя път. Знаех, че тя го иска, не знаех само колко още може да изтърпи.
Репетирах думите, които щях да й кажа, докато почнаха да звучат убедително, после излязох на дълга разходка. Студът беше около дванайсет градуса под нулата и вятърът ме пронизваше през канадката. Минавах край хубави къщи и спретнати жилищни блокове, където щастливи семейства вечеряха, смееха се, радваха се на топлината. После излязох на Ем Стрийт, където гъмжеше от търсачи на развлечения. Ем Стрийт не стихва и в най-мразовитата петъчна вечер; баровете бяха претъпкани, в ресторантите трябваше да се чака за маса, кафенетата бяха пълни.
Нагазих до глезени в снега край витрината на някакъв танцов салон и се загледах как млади двойки пият и танцуват под звуците на блус. За пръв път в живота си не се чувствах млад. Бях на трийсет и две, но през последните седем години бях работил по-усърдно от двайсетгодишните. Чувствах се изморен — не стар, но отдавна прекрачил в средната възраст и си признах, че вече не съм свеж колежанин. Онези красиви момичета вътре нямаше и да ме погледнат.