— Аха.
— Схватливо момче си.
Той ме тупна по рамото и изчезна.
Набързо измайсторих десет сандвича и реших, че съм сръчен. После забавих темпото и почнах да наблюдавам хората, които чакаха на опашка с приведени глави, но все се озъртаха към храната. Даваха им картонена чинийка, пластмасова купичка, лъжица и салфетка. Докато влачеха нозе напред, купичката се напълваше със супа, върху чинията изникваше сандвич, после ябълка и курабийка. Накрая ги чакаше чаша ябълков сок.
Повечето от тях тихо благодаряха на доброволеца, който им даваше сока, сетне отстъпваха настрани, стискайки предпазливо чинията и купичката. Дори децата притихваха и много внимаваха за храната.
Стори ми се, че повечето ядат бавно, за да се насладят на топлината и чувството за храна върху езика си, на аромата в ноздрите си. Други лапаха колкото се може по-бързо.
До мен имаше кухненска газова печка с четири горелки и върху всяка вреше голяма тенджера супа. Масата зад нея беше отрупана с целина, моркови, лук, домати и цели пилета. Някакъв доброволец свирепо ги кълцаше и разфасоваше с грамаден нож. Други двама обслужваха печката. Неколцина пренасяха храна към масите за сервиране. Засега бях сам на сандвичите.
— Трябват ни още сандвичи с фъстъчено масло — обяви Мордекай, когато се върна в кухнята. Бръкна под масата и извади грамаден бидон с фъстъчено масло. — Ще се справиш ли?
— Факир съм — отвърнах аз.
Той ме погледа как работя. За момент опашката изтъня; можехме да поприказваме.
— Мислех, че си адвокат — рекох аз, продължавайки да мажа.
— Първо съм човек и чак след това адвокат. Има начин да съчетаеш и двете… не мажи толкова много. Трябва да икономисваме.
— Откъде е храната?
— От централния склад. Всичко това е дарение. Тая вечер сме късметлии, имаме пилешко. Смята се за деликатес. Обикновено докарват само зеленчуци.
— Хлябът не изглежда много пресен.
— Да, но е безплатен. Вчерашните остатъци от една голяма пекарна. Ако искаш, вземи си сандвич.
— Благодаря, вечерял съм. Ти тук ли се храниш?
— Рядко.
По талията му личеше, че едва ли кара само на диета от зеленчуци и ябълки. Той седна на ръба на масата и се загледа в тълпата.
— За пръв път ли посещаваш приют?
— Аха.
— Каква е първата дума, която ти хрумва?
— Безнадеждно.
— Така и очаквах. Но ще свикнеш.
— Колко хора живеят тук?
— Нито един. Това е приют само за извънредни случаи. Кухнята работи всеки ден за обяд и вечеря, но по принцип не подслоняваме хора. Стане ли много студено, църквата проявява милосърдие и ги приема.
Помъчих се да осъзная това.
— В такъв случай къде живеят?
— Някои се самонастаняват където им падне. Живеят в изоставени сгради и това е голям късмет. Други живеят на улицата — из паркове, по автогари, под мостовете. Докато времето е поносимо, могат да оцелеят. Тази нощ биха премръзнали.
— А къде са приютите?
— Пръснати са из целия град. Общо са около двайсет — половината финансирани от частни фондове, другата половина от общината, която вече се кани да закрие два заради новия бюджет.
— Колко легла?
— Приблизително пет хиляди.
— За колко бездомници?
— Въпросът е спорен, защото тия приятели не са лесни за преброяване. По моя преценка към десет хиляди.
— Десет хиляди?
— Да, и то само ако броим истинските бездомници. Вероятно още двайсетина хиляди живеят по приятели и познати, само на крачка от улицата.
— Значи поне пет хиляди остават под открито небе? — недоверчиво запитах аз.
— По най-скромна сметка.
Един доброволец дотича за сандвичи. Мордекай ми помогна да направим още десетина. После спряхме и отново загледахме тълпата. Вратата се отвори и в залата бавно влезе млада жена с пеленаче на ръце, следвана от три невръстни деца — едното по шорти, с разноцветни чорапи и без обувки. Беше наметнато с хавлия. Другите две поне имаха обувки, но с дрехите бяха още по-зле.
Бебето изглеждаше заспало.
Майката беше като замаяна и щом пристъпи в мазето, взе да се колебае накъде да тръгне. Около масите нямаше свободни места. Тя поведе своята челяд към храната и двама усмихнати доброволци побързаха да й помогнат. Единият ги настани в ъгъла близо до кухнята и почна да им сервира, а другият донесе одеяла.
Двамата с Мордекай гледахме тъжната сцена. Мъчех се да не проявявам излишно любопитство, но какво значение имаше в края на краищата?
— Какво ще стане с нея, когато бурята свърши? — запитах аз.