— Кой знае? Защо не я попиташ?
Изчервих се. Още не бях готов да си изцапам ръцете.
— Членуваш ли в столичния адвокатски съюз? — запита Мордекай.
— Има такова нещо. Защо?
— Просто питам. Съюзът често ни помага на доброволни начала. Води наши дела безплатно.
Нямах никакво намерение да се хващам на въдицата.
— Водя само дела със смъртни присъди — гордо отвърнах аз.
Лъжех, но не съвсем. Преди четири години бях помогнал на един колега по делото на някакъв смъртник в Тексас. Нашата фирма гръмогласно тръбеше за благотворителност, но тежко на онзи, който занемареше заради нея тлъстите хонорари.
Продължавахме да гледаме майката и четирите й деца. Двамата малчугани излапаха курабийките, докато чакаха супата да изстине. Майката изглеждаше или изнемощяла, или дрогирана.
— Има ли място, където би могла да се настани още сега? — запитах аз.
— Едва ли — небрежно отвърна Мордекай, поклащайки масивните си крака. — Във вчерашния списък на чакащите за извънреден подслон имаше петстотин имена.
— Извънреден подслон ли?
— Аха. Има един зимен приют, който кметството благоволява да отвори, когато температурите паднат под нулата. Това може да е единственият й шанс, сигурен съм обаче, че тази вечер ще бъде претъпкан. А щом се запролети, общината великодушно закрива приюта.
Помощникът на готвача изчезна нанякъде и тъй като бях най-близкият свободен доброволец, моментално ме впрегнаха в работа. Докато Мордекай мажеше сандвичи, аз цял час кълцах целина, лук и моркови под зоркия поглед на мис Доли, една от основателките на църквата, която вече единайсет години се грижеше за гладните и бездомните. Тук беше нейната кухня. За мен бе чест да помагам и по някое време узнах, че режа целината много на едро. Побързах да се поправя. Мис Доли носеше безупречно бяла престилка и се гордееше с работата си.
— Свикнахте ли да гледате тия хора? — запитах я аз.
Стояхме пред печката и се ослушвахме, защото нейде в мазето бе избухнала свада. Мордекай и свещеникът побързаха Да въдворят ред. Избърса ръцете си с кърпа.
— Всеки път ми се къса сърцето. Но в Притчите е казано: „Всеки ще бъде благословен, защото дава на бедните“ — обърна се към мен: — Пилето е готово.
— Какво означава това?
— Че сваляш пилето от печката, изсипваш бульона в онази тенджера, изчакваш месото да изстине и го обезкостяваш.
Виждаше се че е цяло изкуство да обезкостяваш пиле, по системата на мис Доли.
Докато приключа, пръстите ми едва не се покриха с мехури.
8
Мордекай ме поведе по стълбището към преддверието.
— Внимавай къде стъпваш — изрече той почти шепнешком, докато минавахме през въртящата се врата към храма.
Вътре цареше полумрак, защото навсякъде имаше хора, опитващи се да заспят. Едни лежаха по пейките и хъркаха. Други се бяха свили отдолу, а майките се мъчеха да усмирят плачещите деца. Трети се гушеха в проходите, оставяйки само тясна пътека, по която се промъкнахме към амвона. Местата за хористи също бяха претъпкани.
— Малко църкви се съгласяват да приемат бездомници — прошепна Мордекай, когато застанахме до олтара и огледахме отрупаните скамейки.
Напълно ги разбирах.
— А какво става в неделя? — запитах аз шепнешком.
— Зависи от времето. Тукашният свещеник е от нашите. Понякога отменя богослужението, за да не ги прогони навън.
Не бях сигурен какво означава това „нашите“, но не се чувствах един от тях. Откъм тавана долетя скърцане и едва сега осъзнах, че над нас има полукръгъл балкон. Присвих очи и бавно различих ново човешко гъмжило, струпано по скамейките горе. Мордекай също погледна натам.
— Колко хора… — измънках аз и млъкнах, защото не знаех как да довърша.
— Не ги броим. Просто им даваме храна и подслон.
Порив на вятъра разтърси стените на сградата и прозорците задрънчаха. В храма беше доста по-хладно, отколкото в подземието. Промъкнахме се на пръсти между телата и излязохме през вратата до органа.
Наближаваше единайсет. Мазето все още беше претъпкано, но опашките вече ги нямаше.
— Следвай ме — каза Мордекай. Взе пластмасова купа и я подаде на един доброволец. — Да те видим как готвиш — добави той с усмивка.
Седнахме на една сгъваема маса сред навалицата, рамо до рамо със скитниците. Мордекай най-спокойно ядеше и бъбреше, сякаш всичко вървеше чудесно; само че аз не изпитвах същото. Въртях лъжица из супата, която благодарение на мис Доли беше наистина вкусна, но не можех да преглътна факта, че аз, Майкъл Брок, заможно бяло момче от Мемфис с университетско образование и работа в „Дрейк и Суини“, седя между бездомните в мазето на някаква църква насред северозападните столични квартали. Досега бях видял само едно бяло лице — някакъв алкохолик на средна възраст, който хапна надве-натри и изхвръкна навън.