Сигурен бях, че колата ми е изчезнала, че изляза ли от сградата, ще живея не повече от пет минути. Мислено се зарекох да не изпускам Мордекай от очи и да си тръгна само заедно с него, колкото и да остане.
— Хубава супа — заяви той и побърза да обясни: — Не винаги е еднаква. Зависи с какво разполагаме. А и в разните кухни имат различни рецепти.
— Онзи ден в столовата на Марта ядох фиде — съобщи отдясно един човечец, чийто лакът бе по-близо до чинията ми от моя собствен.
Мордекай се престори на смаян.
— Фиде? В супата?
— Аха. Поне веднъж месечно слагат фиде. Ама вече всички го знаят, та трудно се намират места.
Не знаех дали се шегува, или не, но в очите му зърнах весели пламъчета. И наистина изглеждаше смешно — бездомник да се оплаква от липсата на места в любимата си благотворителна кухня.
— Едва намерих маса — колко пъти бях чувал подобни думи от приятели в Джорджтаун?
Мордекай се усмихна и запита човека:
— Как се казваш?
Тепърва щях да узная, че той винаги държи да запомни хората не само по физиономия, но и по име. Любимите му бездомници бяха не само жертви; те бяха неговият народ.
За мен любопитството също беше естествено. Исках да разбера как хората стават бездомници. Какво бе съсипало всемогъщата ни система за обществено осигуряване, та хората да обедняват дотам, че да спят под мостовете?
— Викат ми Каналин — рече човекът, дъвчейки едно от едрите ми кубчета целина.
— Каналин ли? — изненада се Мордекай.
— Каналии — повтори онзи.
— Ами фамилията?
— Нямам си. Много съм беден.
— Кой те е нарекъл Каналин?
— Мамичка.
— На колко години си бил тогава?
— Около пет.
— А защо Каналин?
— Щото имахме бебе, пък то не млъкваше, все врещеше и не можехме да заспим. Дадох му да си пийне малко „Каналин“. Нали знаеш, дето отпушват мивките с него.
Докато разправяше тази история, той разбъркваше супата. Личеше, че многократно е репетирал, и не вярвах на нито една негова дума. Но другите слушаха и той говореше с удоволствие.
— Какво стана с бебето? — запита Мордекай, като се правеше на безразличен.
— Умря.
— Било ти е братче — рече Мордекай.
— Тц. Сестричка.
— Ясно. Значи уби сестричката си.
— Да, ама после спахме като къпани.
Мордекай ми намигна, сякаш всеки ден слушаше подобни истории.
— Къде живееш, Каналин? — запитах аз.
— Тук, във Вашингтон.
— Къде спиш? — поправи ме Мордекай.
— Където заваря. Сума ти богати жени ми плащат, за да им правя компания.
На двамата мъже от другата му страна им стана забавно. Единият изсумтя, другият се разсмя.
— А къде си получаваш пощата? — запита Мордекай.
— До поискване — каза Каналина. Явно имаше готов отговор на всеки въпрос, тъй че престанахме да го разпитваме.
След като изгаси голямата печка, мис Доли направи кафе за доброволците. Наоколо бездомниците се готвеха за нощувка.
Двамата с Мордекай седяхме до масата в мрачната кухня, пиехме кафе и гледахме през широкото гише за сервиране към множеството от сгушени хора.
— Кога си тръгваш? — запитах аз.
Той сви рамене.
— Зависи. Събереш ли стотина души от тоя сорт на едно място, все нещо се случва. Отчето ще е по-спокоен, ако остана.
— Цяла нощ?
— Не ми е за пръв път.
Не бях предвидил да спя сред тия хора. Но и не възнамерявах да изляза навън без закрилата на Мордекай.
— Можеш да си вървиш когато поискаш — каза той.
Разполагах с твърде ограничен брой възможности и най-лошата от тях беше да си тръгна. Полунощ в петък срещу събота по вашингтонските улици. Бяло момче, лъскава кола. Дори и в тоя сняг не ми се вярваше да оцелея.
— Семеен ли си? — запитах аз.
— Да. Жена ми е секретарка в Министерството на труда. Имаме три момчета. Единият учи в колеж, другият е в армията. — Гласът му заглъхна, преди да стигне до третия. Предпочетох да не разпитвам. — А един загубихме преди десет години. Улични банди.
— Съжалявам.
— Ами ти?
— Женен, без деца.
За пръв път от няколко часа насам си помислих за Клер. Как би реагирала, ако знаеше къде съм? Досега и двамата не бяхме отделяли време за каквото и да било, свързано поне отчасти с някаква благотворителност.
Щеше да промърмори „наистина е превъртял“ или нещо подобно.
Нейна си работа.
— Какво работи жена ти? — запита Мордекай колкото да върви приказката.
— Специализира хирургия в Джорджтаун.
— Нагоре сте тръгнали, а? Ти ще ставаш съдружник в голяма фирма, тя хирург. Американската мечта в действие.