— Тъй излиза.
Отецът изникна като по магия и придърпа Мордекай да си шушукат в дъното на кухнята. Взех от една паница четири курабийки и тръгнах към ъгъла, където младата майка дремеше седнала, с възглавница зад главата и пеленачето в скута. Малчуганите бяха завити с одеяла и не помръдваха. Но най-голямото хлапе още не спеше.
Клекнах до него и му подадох курабийка. Грабна я с грейнали очи. Гледах го как се наслаждава на всяка хапка; щом свърши, веднага поиска още. Беше дребно и мършаво, едва ли имаше повече от четири години.
Главата на майката клюмна и тя подскочи. Огледа ме с уморени, печални очи, после разбра, че се правя на Дядо Коледа. Усмихна се немощно и оправи възглавницата.
— Как се казваш? — прошепнах аз на момченцето. След две курабийки бяхме приятели до гроб.
— Онтарио — изрече то бавно и глухо.
— На колко годинки си?
То вдигна четири пръста, сви единия, после пак го изпъна.
— Четири ли?
Детето кимна и протегна ръка за курабийка. С радост му я подадох. Бих му дал всичко на този свят.
— Къде спите? — прошепнах аз.
— В една кола — отвърна то също шепнешком.
Трябваха ми няколко секунди, за да проумея. Нямах представа какво още да питам. То не се интересуваше от разговора — курабийката го вълнуваше повече. Бях задал три въпроса и получих три откровени отговора. Живееха в кола. Искаше ми се незабавно да хукна при Мордекай и да го питам какво се прави, когато срещнеш хора, живеещи в кола, но вместо това продължих да се усмихвам на Онтарио. Той също ми се усмихна. Накрая попита:
— Имаш ли още ябълков сок?
— Колкото щеш — рекох аз и отидох в кухнята да налея две чаши.
Онтарио изгълта първата на един дъх. Подадох му втората и запитах:
— А сега какво ще кажеш?
— Благодаря — рече той и протегна ръка за курабийка.
Намерих сгъваем стол и се настаних до Онтарио с гръб към стената. От време на време мазето притихваше, но никога докрай. Хората без легла не спят спокойно. Понякога се налагаше Мордекай да си проправя път между налягалите, за да усмири припламнала свада. Беше тъй едър и внушителен, че никой не дръзваше да оспори авторитета му.
След като още веднъж си напълни коремчето, Онтарио задряма, отпуснал главица върху коленете на майка си. Аз отскочих на пръсти до кухнята, сипах си още едно кафе и се върнах на стола в ъгъла.
В този момент бебето нададе вой. Жалното му гласче кънтеше с поразителна мощ и направо разтърсваше цялото подземие. Майката беше замаяна, уморена и ядосана, че я буди от сън. Рече му да млъква, после го подпря на рамото си и взе да люшка напред-назад. Бебето зарева още по-силно и откъм околните долетя гневно мърморене.
Без дори да помисля каква глупост върша, аз протегнах ръце и поех детето, като се усмихвах на майката. Исках да спечеля доверието й. Тя изобщо не ме погледна. Беше доволна, че има кой да я отърве от него.
Детето беше леко като перушинка и мокро до кости. Открих това, когато опрях главичката му върху рамото си и го потупах по дупето. Отправих се към кухнята в отчаян търсене на Мордекай или някой друг доброволец, който да ми помогне. Мис Доли си бе тръгнала преди час.
За мое облекчение и изненада детето притихна, докато обикалях около печката, гуках и дирех суха кърпа или нещо подобно. Ръката ми беше подгизнала.
Къде се намирах? Какво вършех, по дяволите? Какво биха си помислили всички приятели, ако ме зърнеха как припявам в тъмната кухня на някакво улично бебе и се моля да е само подмокрено?
Не долавях противна миризма, но бях сигурен, че усещам как въшките лазят от неговата глава към моята. Изневиделица моят скъп приятел Мордекай изникна наблизо и щракна лампата.
— Колко мило — рече той.
— Имаме ли пелени? — прошушнах аз.
— Свършило ли е голямата работа? — доволно попита той, пристъпвайки към шкафовете.
— Не знам. Само побързай.
Той измъкна пакет памперси и аз му поверих детето. Върху лявото рамо на джинсовото ми яке имаше голямо влажно петно. Мордекай с изумителна сръчност положи бебето върху кухненската маса, свали мократа пелена, при което разбрахме, че е момиченце, избърса детето с нещо, сложи му сух памперс и ми го върна.
— Ето ти я — гордо каза той. — Като новичка.
— Това не го преподават в университета — отвърнах аз и поех детето.
Около час крачих напред-назад, докато бебето най-сетне заспа. После го завих с якето и лекичко го оставих между майката и Онтарио.
Наближаваше три часа в събота сутринта и трябваше да си вървя. Новоизлюпената ми съвест едва ли щеше да издържи повече натоварване. Мордекай ме изпрати до улицата, благодари за съдействието и ме пусна в нощта без горна дреха. На колата й нямаше нищо, само дето беше отрупана с пресен сняг.