Докато се отдалечавах, Мордекай стоеше до църквата и ме гледаше.
9
След сблъсъка ми с Мистър във вторник не бях начислил и един час хонорар за скъпата ни фирма. За последните пет години имах средно по двеста на месец, което прави осем часа дневно при шестдневна работна седмица плюс още нещо отгоре. В „Дрейк и Суини“ не биваше да прахосваме нито ден и незаплатените часове се брояха на пръсти. В редките случаи, когато изоставах от графика, работех по дванайсет часа всяка събота, а понякога жертвах и неделния ден. Нищо чудно, че Клер потърси спасение в медицината.
Докато зяпах тавана в късното съботно утро, безделието едва не ме вцепени. Не исках да ходя в кантората. Мисълта просто ме отвращаваше. Боях се от спретнатата редица розови телефонни известия, които Поли бе сложила върху бюрото ми, от съобщенията на висшето началство да се обадя как съм със здравето, от бъбренето на любопитни клюкари и неизбежните въпроси, идващи както от искрено загрижени приятели, така и от хора, които не дават пукната пара за мен. А най-много ме плашеше работата. Нашите дела бяха дълги и заплетени, досиетата толкова дебели, че трябваше да ги слагам не в папки, а в кутии… пък и какъв смисъл имаше. Една милиардерска компания съди друга. И стотина адвокати около схватката бълват книжна продукция.
Трябваше да си призная, че никога не съм обичал тази работа. Тя бе само средство за постигане на целта ми. Ако работех яростно, ако станех същински факир в дадена област, някой ден щяха да ме търсят от всички страни. Все едно дали практикувам данъчно, трудово или наказателно право. На кого ли са му притрябвали антитръстови закони?
С огромно усилие на волята станах от леглото и отидох да се изкъпя.
Закусих зад волана с чаша силно кафе и кифличка от пекарната на Ем Стрийт. Запитах се какво ли е закусвал Онтарио, после си наредих да прекратя самоизмъчването. Имах правото да ям, без да се чувствам виновен, но храната губеше всякакъв смисъл.
По радиото обещаха максимални температури до седем градуса под нулата, минимални около минус осемнайсет и спиране на снеговалежа до края на седмицата.
Успях да прекося фоайето без общуване с ближните по професия. Но докато влизах в асансьора, Брус някой си от втория етаж пристъпи зад мен и мрачно подхвърли:
— Как си, мой човек?
— Чудесно — отвърнах аз. — А ти?
— Добре съм. Виж какво, всички сме с теб. Дръж се.
Кимнах, сякаш изцяло разчитах на неговата подкрепа.
За щастие той слезе на втория етаж, но не пропусна да ме удостои с мъжко потупване по рамото. Побъркай ги, Брус. Вече бях бракувана стока. Докато минавах край бюрото на мадам Дьовие и заседателната зала, неволно забавих крачка. Продължих по мраморния коридор, добрах се до кабинета и изтощен рухнах в коженото кресло.
Поли имаше няколко начина за предаване на известия. Ако бях отговарял усърдно на всяко обаждане и тя преценеше усилията ми за задоволителни, оставяше край телефона само една-две хартийки. Но ако се помайвах и това я раздразнеше, с най-голямо удоволствие разполагаше всичко насред бюрото ми — същинско море от розови листчета, старателно сортирани по реда на пристигане. Този път бях решил твърдо да си изпия кафето на спокойствие, без да се поддавам на натиска, тъй че когато намина Рудолф, още седях зад бюрото, стисках чашката с две ръце и се взирах в пустотата като човек, изправен над бездна.
Вероятно го бяха уведомили шпионите — някой бдителен сътрудник или пък Брус от асансьора. А може би цялата фирма ме дебнеше. Не. Имаха си и друга работа.
— Здрасти, Майк — отсечено поздрави той, после седна, кръстоса крака и се приготви за сериозен разговор.
— Здрасти, Руди — рекох аз.
За пръв път го наричах Руди. Досега винаги му казвах Рудолф. Беше Руди единствено за съдружниците и поредната си съпруга.
— Къде се загуби? — попита той без следа от съчувствие в гласа.
— Бях в Мемфис.
— В Мемфис ли?
— Аха. Трябваше да навестя родителите си. Пък и семейният психиатър е там.
— Психиатър ли?
— Да, държа ме два дни под наблюдение.
— Под наблюдение?
— Точно тъй, в една от ония малки префърцунени клиники, дето са с персийски килими и за вечеря сервират сьомга. Хилядарка на ден.
— Два дни? Държали са те два дни?
— Аха.
Лъжех най-безсрамно и окото ми не мигваше. Когато реши, фирмата може да бъде жестока, дори безмилостна, а в момента не ми се слушаше конско от Рудолф. Той само изпълняваше заповедите на голямото началство и щеше да му докладва броени минути след като се разделим. Ако успеех да го размекна, докладът щеше да бъде снизходителен и да успокои едрите риби. А това значеше по-спокоен живот, поне на първо време.