— Едното място е там.
Умстед изхвърли свежите цветя, обърна ни гръб и дълго уринира, докато ние се взирахме в пода. Когато най-сетне свърши, Мистър ни заповяда да преместим заседателната маса до прозорците. Тя беше дълга шест метра, изработена от масивен орех като повечето мебели на „Дрейк и Суши“. Аз се вкопчих в единия край, Умстед напъна другия и успяхме да я изтътрим около два метра, докато Мистър ни каза да спрем. После ми заповяда да вържа Рафтър за Маламъд, а Умстед да оставя свободен. Така и не разбрах защо.
Когато приключих, той накара останалите седем заложници да седнат върху масата с гръб към стената. Никой не посмя да запита защо, но предположих, че иска да си осигури заслон от снайперисти. По-късно узнах, че на покрива на отсрещната сграда имало полицаи. Може да ги беше видял.
След цели пет часа на крак Рафтър и другите насядаха с облекчение. Ние с Умстед получихме заповед да си вземем столове, а Мистър седна до масата. Зачакахме.
Уличният живот навярно учи човека на търпение. Мистър изглеждаше съвсем доволен да седи мълчалив, с неподвижна глава и невидими очи зад тъмните стъкла.
— А кои ли са тия, дето изхвърлят хората? — промърмори той сякаш сам на себе си. Изчака една-две минути и го повтори.
Спогледахме се объркани. Нямахме представа за какво говори. Той се взираше в някаква точка на масата близо до десния крак на Колбърн.
— Не само пренебрегвате бездомните, но и помагате да ги изхвърлят на улицата.
Естествено, ние закимахме в пълно единодушие. Щом искаше да ни обсипва със словесна помия, приемахме най-охотно.
Доставката пристигна малко преди седем. Някой рязко почука отвън. Мистър ми нареди да предупредя полицията по телефона, че ще убие един от нас, ако види или чуе някого в коридора. Най-грижливо обясних това на Рудолф и настоях да не предприемат никакви опити за освобождаване. В момента преговаряме.
Рудолф каза, че е разбрал.
Умстед отиде до вратата, отключи я и се озърна за нови инструкции. Мистър стоеше зад него, насочил оръжието в тила му само от две педи.
— Отвори съвсем бавно — нареди той.
Стоях само на два метра зад Мистър, когато вратата се отвори. Храната бе сложена върху една от количките, с които секретарките пренасяха огромните купища книжна продукция. Видях четири големи пластмасови съдини със супа и кафява книжна торба с хляб. Не знам дали имаше нещо за пиене. Така и не научих.
Умстед пристъпи в коридора, хвана количката и се канеше да я издърпа към залата, когато прокънтя изстрел. Самотен снайперист бе изчаквал удобен момент на дванайсет метра от нас, зад шкафа до бюрото на мадам Дьовие. Когато Умстед се приведе да хване количката, главата на Мистър остана открита за част от секундата и снайперистът я простреля.
Без да издаде нито звук, Мистър залитна назад и лицето ми тутакси се обля в кръв и някакви други течности. Помислих, че и аз съм улучен, и доколкото помня, изкрещях от болка. Умстед също пищеше откъм коридора. Останалите седмина скочиха от масата като попарени псета и с викове хукнаха към вратата — половината влачеха другите. Аз бях паднал на колене, притисках очи и чаках динамита да гръмне, после се втурнах към другия изход, за да избегна навалицата. Отключих вратата, дръпнах я и за последно видях как Мистър се гърчи върху скъпите ни ориенталски килими.
Ръцете му лежаха безсилно отпуснати, далеч от червената жица.
По коридора изведнъж бликна гъмжило от спецагенти, всички със страховити каски и дебели жилетки. Десетки от тях тичаха приведени и посягаха насреща. Виждах ги съвсем размазано. Сграбчиха ни и ни помъкнаха през приемната към асансьорите.
— Ранен ли си? — запита ме някой.
Не знаех.
Ризата и лицето ми бяха оплискани в кръв и още нещо лепкаво — цереброспинална течност, както ми каза по-късно един лекар.
3
На първия етаж, колкото се може по-далече от Мистър, се тълпяха роднини и приятели. Десетки наши колеги се бяха натъпкали из кабинети и коридори да чакат кога ще ни освободят. Когато ни зърнаха, отекна възторжен рев.
Като видяха, че съм окървавен, ме отведоха в залата за спортни занимания в мазето. Тя беше собственост на фирмата, но адвокатите не й обръщаха и капка внимание. Нямахме време за спорт, а ако свареха някого вътре, без съмнение щяха да му трупнат още работа.
Моментално ме обкръжиха лекари, сред които не забелязах жена си. След като ги убедих, че кръвта не е моя, те си отдъхнаха и минаха към нормален преглед. Бях вдигнал кръвното и сърцето ми биеше като лудо. Дадоха ми хапче.
Всъщност най-много се нуждаех от душ. Накараха ме да полежа на една маса десетина минути, докато ми мерят кръвното.