Срещнах Клер една седмица след пристигането си в столицата. Току-що бях завършил Йейл, имах чудесна работа в богата фирма и блестящо бъдеще като петдесетината си съвипускници. Тя караше последен курс политология в Американския университет. Дядо й беше бивш губернатор на Роуд Айланд и цялото семейство трупаше от векове солидни политически връзки.
Както повечето големи фирми, „Дрейк и Суини“ смята първата година за бойно кръщение. Работех по петнайсет часа на ден, шест дни седмично и само в неделя ми оставаше време за срещи с Клер. Вечер след срещите пак отивах в кантората. Мислехме, че като се оженим, по-често ще бъдем заедно. Вярно, споделихме леглото, но наистина само за сън.
Сватбата бе грандиозна, меденият месец съвсем кратък и когато блясъкът се олющи, пак прекарвах в кантората по деветдесет часа седмично. Три месеца след брака вече бяхме успели да стигнем до осемнайсет дни без секс. Клер го пресметна.
През първите няколко месеца тя прояви търпение, но постепенно отсъствията ми започнаха да й дотягат. Не я осъждах, защото в свещените покои на „Дрейк и Суини“ младшите служители просто нямат право на глас. Едва десет процента успяват да станат съдружници, тъй че конкуренцията е безмилостна. Наградата е огромна — поне милион годишно. По-добре да трупаш работни часове и хонорари, отколкото да имаш щастлива жена. Разводът е обичайно явление. И през ум не ми минаваше да помоля Рудолф да ме товари по-малко.
Към края на първата ни съвместна година Клер бе дълбоко нещастна и започнаха караниците.
Тя реши да учи медицина. Уморена от безделие и телевизия, беше си въобразила, че може да потъне в работа като мен. Сметнах го за чудесна идея. Така отпадаше значителна част от вината ми.
След четири години работа отгоре взеха да пускат намеци за шансовете ни да се издигнем. Намеците се събираха и сравняваха между служителите. Според всеобщото мнение бързо се издигах към мечтаната цел. Само трябваше да работя още по-упорито.
Клер твърдо реши да прекарва извън апартамента повече време от мен и двамата затънахме в нелепото блато на крайния работохолизъм. Престанахме да се караме, просто всеки тръгна по своя път. Тя си имаше приятели и интереси, аз също. За щастие не допуснахме грешката да създадем поколение.
Сега съжалявам.
Някога се обичахме и оставихме всичко да ни изтече между пръстите.
Докато влизах в мрачния апартамент, за пръв път от години насам усетих, че Клер ми е необходима. Щом се сблъскаш със смъртта, трябва да разговаряш за нея. Трябва някой да те желае, да те погали, да ти каже, че не си му безразличен.
Налях си водка с лед и седнах на дивана в хола. Бях бесен, че съм сам. После се замислих за Мистър и шестте часа с него.
Към края на втората водка чух шум зад вратата. Клер отключи и подвикна:
— Майкъл?
Мълчах си, защото още кипях от възмущение. Клер влезе в хола, видя ме и спря на място.
— Добре ли си? — запита тя и личеше, че наистина е загрижена.
— Нищо ми няма — тихо отвърнах аз.
Тя захвърли палтото и чантата си, пристъпи към канапето и се приведе над мен.
— Къде беше? — запитах аз.
— В болницата.
— Естествено. — Помълчах и отпих голяма глътка. — Слушай, днес имах тежък ден.
— Знам всичко, Майкъл.
— Знаеш ли?
— Разбира се.
— Тогава къде беше, по дяволите?
— В болницата.
— Девет души бяхме заложници на някакъв смахнат. Цели шест часа. Осем семейства дойдоха, защото смятаха, че това ги засяга. Имах късмета да оцелея, а после трябваше секретарката да ме докара дотук.
— Не можех да дойда.
— Не си могла, естествено. Колко нетактично от моя страна!
Клер седна на креслото до дивана. Спогледахме се враждебно.
— Задържаха ни в болницата — заговори тя с леден тон. — Знаехме за заложниците и не беше изключено да има ранени — Такава е стандартната процедура при тия случаи — уведомяват болниците и целият персонал трябва да бъде в готовност.
Отпих още една глътка и се помъчих да измисля някаква хаплива забележка.
— В кантората не можех да ти помогна — продължи тя. — Затова чаках в болницата.
— Обади ли се по телефона?
— Опитах. Линиите даваха само заето. Накрая се свързах с някакъв полицай, но той ми затвори.
— Всичко свърши преди два часа. Къде беше досега?
— В спешното отделение. Едно момченце почина на операционната маса; беше блъснато от кола.
— Извинявай — казах аз.
Никога няма да разбера как лекарите издържат на толкова смърт и страдания. Мистър бе вторият труп, който виждах в живота си.
— И ти извинявай — рече тя, после мина в кухнята и се върна с чаша вино.