— И при мен го няма — поклати глава Абигейл, помълча малко и вдигна глава: — Може би е у Сандра? — За пръв път в очите й се появи безпокойство.
— Едва ли — поклати глава Тео. — Досега би трябвало да го извади на бял свят.
— Тео! — повиши тон тя. — Намериш ли подобен документ, незабавно трябва да ми го донесеш! Незабавно, разбираш ли? — Така го назидаваше като малко момче…
Той неволно се сви и покорно кимна с глава:
— Разбира се, мамо.
— Това е много важно! — предупредително го изгледа тя. — Не искам никакви промени в брачния договор на Сандра! А що се отнася до новото завещание, вероятно такова няма… Джеймс никога не би го направил, без да се посъветва с мен.
— Да се посъветва ли? — изненадано вдигна глава Тео.
— Естествено! — тръсна глава Абигейл.
Няколко минути по-късно Тео набра номера на Диксън от телефона в колата си.
— Не го открих никъде — съобщи в слушалката той.
— По дяволите! — изръмжа Диксън.
Абигейл се обади на Чарлс веднага след като Тео си тръгна.
— Знаеш ли нещо за промяна в брачния договор на Джеймс и ново завещание? — попита тя.
— Това пък откъде ти хрумна? — изненада се Чарлс.
— Тео твърди, че Джеймс имал намерение да промени брачния си договор със Сандра и да направи ново завещание.
— А самият Тео виждал ли е черно на бяло подобен документ?
— Не.
— Значи няма от какво да се безпокоиш, Абигейл. Тео винаги се е надявал, че Джеймс ще му позволи да управлява фондацията, но самият Джеймс никога не е обсъждал с мен подобна възможност. Не вярвам, че би допуснал глупостта да ревизира и брачния си договор…
— Дано е така — въздъхна Абигейл. — Чарлс, обещай ми, че ако случайно попаднеш на подобен документ, веднага ще ми го покажеш. Не искам да попада в чужди ръце.
Той се поколеба.
— Чарлс! — повиши глас Абигейл. — Искам думата ти!
— Добре, имаш я — отвърна най-сетне той.
Сандра д’Арси не беше във възторг от новата визита на детективите Боуър и Доналдсън. Този път русата й коса се спускаше свободно върху раменете и Боуър неволно отбеляза, че независимо от гадния си характер, тази жена наистина изглежда страхотно.
— Може ли да влезем, госпожо? — попита той.
— Едва ли ще си тръгнете, ако кажа „не“ — сви рамене Сандра.
— Страхувам се, че е точно така — направи опит да се усмихне Боуър, но тя се дръпна да им направи път с каменно лице. Махна с ръка към удобния диван в дъното на хола, и полицаите я последваха.
— Сега пък какво има? — Въпросът беше зададен хладно, още преди двамата да се отпуснат на седалките.
— Случайно да притежавате оръжие? — попита Боуър и веднага си отбеляза изненадата, появила се върху лицето на домакинята.
— Защо питате?
— Това е част от рутинните процедури.
— Имам един пистолет — отвърна тя и в очите й се появи тревога.
— Може ли да го видим?
— След като настоявате…
— Моля ви — твърдо изрече Боуър и стана на крака, за да й покаже, че това трябва да стане незабавно.
Сандра разбра намека и също се изправи.
— Това пък защо? — попита тя и тръгна пред двамата полицаи.
— Трябва да го проверим — отвърна Боуър. — Носила ли сте го някога със себе си?
— Не — отвърна рязко тя. — Откакто го купих, пистолетът не е напускал тази къща.
Изкачиха се по стълбите на втория етаж, прекосиха къс коридор и се насочиха към двойна врата от масивен бук. Озоваха се в просторна спалня, боядисана в пастелни цветове, краката на Боуър потънаха в дебел плюшен килим. Очите му пробягаха по красивите мебели и огромното легло. Това тук вероятно струва повече, отколкото годишната ми заплата, отбеляза си той.
— Държа го ей тук — нетърпеливо промърмори Сандра, дръпна чекмеджето на скрин с красиви орнаменти и пръстите й потънаха сред акуратно подреденото бельо. Върху лицето й изведнъж се появи израз на паника, ръката й полудя. Бельото полетя към пода. — Няма го! — извика задавено тя и безсилно се отпусна на леглото. Устата й зяпна от смайване.
— Как така го няма? — вдигна вежди Боуър и размени кратък поглед с партньора си.
— Нищо не разбирам… Винаги си е бил тук… — Сандра изглеждаше наистина объркана. От напереното й поведение не остана дори следа, изведнъж заприлича на дете, което всеки момент ще се разплаче.