— Кой друг знае, че притежавате пистолет? — попита Боуър.
— Никой. Само аз и съпругът ми…
— Кога го купихте?
— Някъде през януари…
— Това ли е единственото оръжие, което притежавате?
— Да. Съпругът ми настоя да го вземем, след като ни обраха…
— Кога стана това?
— През юли миналата година. Една вечер се прибрахме късно и открихме, че задната врата е разбита. Бяха откраднали видеомагнетофон, камера и телевизор… Спалнята беше преровена основно, но други липси нямаше…
— Съобщихте ли на полицията?
— Разбира се — отвърна тя и се надигна от леглото. Самообладанието й очевидно започваше да се възвръща. — Тук се появи някакъв полицай и взе показанията ни. Но от тогава насам нямаме сведения за крадците…
— Разпитаха ли прислугата?
— Да. Икономката беше сигурна, че е заключила вратата и е задействала алармената инсталация.
— Разбирам.
— Съпругът ми се опасяваше, че някой може да проникне в къщата, когато Джими й аз сме сами… По тази причина настоя да купя пистолет и да се науча да го използвам…
— Така… — проточи Боуър. — Нека уточним нещата. Кражбата е станала някъде през юли миналата година и съпругът ви настоява да си купите пистолет. Дотук всичко ли е точно?
— Да.
— Но вие купувате въпросния пистолет чак през януари тази година. Така ли е?
— Да, вече ви казах.
Боуър направи кратко изчисление с помощта на пръстите си.
— Изчакали сте цели шест месеца и едва тогава сте купили пистолет? — В гласа му прозвуча открито недоверие.
— Да, предполагам… — объркано отговори Сандра.
— Защо чакахте половин година, госпожо?
— Ами… Не зная… Вероятно все съм отлагала, докато най-сетне…
Боуър погледна Доналдсън, после очите му отново се заковаха върху лицето на младата жена. Ръцете й лежаха в скута, самообладанието й бързо се възвръщаше.
— Съпругът ви придружи ли ви при покупката?
— Не, само ми написа на един лист какъв вид оръжие да купя и откъде да го купя…
— Помните ли името на магазина?
— „Кембълс“ или „Кимбърлис“… Нещо от тоя сорт. Магазин за спортни артикули в Холивуд…
— Мъжът ви притежаваше ли пистолет?
— Може би, но във всеки случай не го държеше тук. Питайте в службата му, там може и да има…
Боуър си отбеляза, че наистина трябва да стори това. В регистратурата липсваха сведения за оръжие, притежавано от Джеймс д’Арси.
— Възможно ли е пистолетът да е попаднал в ръцете на някой от прислугата? — попита той.
— Мария е единствената, която има достъп до спалнята ми — поклати глава Сандра. — Но тя никога не би докоснала вещите ми.
— Все пак ще ви помоля да я попитате…
Сандра рязко се изправи и тръгна към вратата. Сякаш държеше да им покаже колко й е неприятно да изпълнява желанията им. Слязоха долу и се насочиха към кухнята. Сандра зададе няколко въпроса на испански, но Мария поклати глава.
— Да се върнем в хола — предложи Боуър.
Седнаха удобно, той прочисти гърлото си и започна:
— Споменахте, че мъжът ви е настоявал да се научите да стреляте…
— Да.
— Научихте ли се?
— Човекът в магазина ми показа някакви брошури и ме посъветва да се упражнявам по мишени.
— Направихте ли го?
— Не.
— Съпругът ви знаеше ли, че не сте ходили на курс по стрелба?
— Да — отвърна тя и в очите й се появи предизвикателство. — Беше ядосан, но аз отказах… И какво от това?
Боуър си отбеляза нещо в тефтерчето с черни корици и вдигна глава:
— Госпожо Д’Арси, ние все още издирваме последен модел „Мустанг“, върху регистрационните номера на който присъстват буквите HKB… Готвачката на съседа е видяла подобен мустанг, бял на цвят, да влиза във вашата алея само няколко дни преди убийството на съпруга ви…
— И какво от това?
Търпението на Боуър започна да се изчерпва. Домакинята се държеше така, сякаш не й пукаше от нищо.
— Госпожо Д’Арси, предлагам ви да напрегнете паметта си. Говорим за кола, която може би е ползвал убиецът на съпруга ви!
— Не мога да зная кой каква кола кара — сви рамене Сандра.
— Въпросът е сериозен, млада госпожо! — повиши глас Боуър. — Ако не желаете да отговаряте, лесно ще ви уредим една разходка до управлението!
Тя продължително го изгледа.
— Спомням си, че един приятел от курса по аеробика ме докара един ден… Колата му беше бяла, но не съм сигурна нито за модела, нито за годината на производство… — Сви рамене и добави: — Би могла да бъде и мустанг…
— Името на този приятел? — разтвори тефтерчето си Боуър.
— Не бих искала да… — започна Сандра, после срещна гневния поглед на полицая и отново сви рамене: — Добре, какво толкова, по дяволите! Името му е Томи… Само че не виждам причина за появата му тук късно през нощта… В Лос Анджелис сигурно има хиляди бели коли…
— Така е — кимна Боуър. — Как е фамилното име на този Томи?
— Не зная.
— Идете да се приготвите — стана на крака Боуър. — Ще дойдете с нас!
— Май беше Бартоломю — навъсено промърмори Сандра и в погледа й се появи омраза.
— Къде живее?
— Не зная.
Боуър се втренчи в нея, питайки се дали да не я притисне отново. Реши временно да се въздържи, въздъхна и смени темата:
— Искам името и телефонния номер на залата ви за аеробика.
— Ще трябва да ги потърся.
Сандра напусна хола, а Боуър се отпусна на стола и уморено подхвърли:
— Хаплива малка кучка, нали?
Доналдсън поклати глава.
— Според мен просто е уплашена. Твърде млада е за такива ситуации…
— Вие, младите ченгета, мислите само с оная си работа — мрачно въздъхна Боуър.