Харди, от своя страна, прекара по-голямата част от времето да обучава съдружниците и партньорите си как да работят с така наречените „влиятелни клиенти“. Самият той беше загубил вкус към сделките и преговорите. Това, което му харесваше най-много, бяха съдебните процеси. Един от съдружниците, Греъм Русо, го бе помолил да стане втори адвокат в местен процес за убийство с вероятна смъртна присъда, който изискваше изключително умела защита. Русо смяташе да пледира някакъв вид невменяемост, за да спаси живота на клиента си. И в интерес на истината Харди познаваше златни ретривъри с повече мозък от клиента им, който му напомняше на Лени от романа на Стайнбек „За мишките и хората“: „Разкажи ми за зайците, Джордж“. Без съмнение клиентът бе извършил ужасни неща, но Харди не вярваше, че щатът ще го екзекутира. Какъвто и да бе изходът обаче, делото обещаваше да бъде сложно и интересно. Големи неща. Той просто искаше да бъде част от тях.
Известно време прекара и в зубрене на закона за имиграцията — съзираше тук огромна пазарна ниша, която в Калифорния непрестанно се увеличаваше. Използва за опитни зайчета Саларко. Осигури си спонсорството на неколцина от клиентите на Хуан, чиито градини поддържаше всичките живееха в относителен разкош и макар да беше още новак в тази област, имаше основания за надежда, че Саларко ще си спестят част от бюрократичните тегоби на делата за гражданство.
Днес обаче, неделя, първия ден на юни, Харди и Глицки гледаха бейзболен мач на „Джайънтс“ на стадион „Пакбел“, съблекли якетата си и нахлупили на главите си шапки на любимия отбор, които да ги предпазват от яркото слънце. Един от клиентите на Харди им бе осигурил билетите.
Харди счупи един фъстък и го прокара с глътка бира.
— Как ти е жлъчката?
— Последната новина е, че искат да ми я извадят — Глицки сръбна от кока-колата си. — Казах им не.
— Защо не?
Глицки сви рамене.
— Вече имам достатъчно метал във вътрешностите си, стига ми за известно време. Няма да позволя да ме режат три пъти, както правят в днешно време. Моят лекар дори си направи тъпашка шега: „Все едно те ръгат с нож в корема“. Всъщност, наистина те ръгат с нож в корема.
Смешен човек.
— Да, но щом болката е от жлъчката…
— От другата страна е.
— Какво?
— Болката. Не е от страната на жлъчката. Нарича се ирадираща болка. Казват, че се срещало доста често. Настъпят те по пръстите на краката, а те заболява ръката.
— А, така ли? На мен ми се случва през цялото време.
Глицки му хвърли подозрителен поглед.
— На мен пък не. Затова съм малко скептичен към диагнозата. Освен това, не е истинска болка, имам предвид, не е остра болка, а по-скоро някакво пърпорене.
— Да не би да е пак сърцето ти?
Глицки поклати глава:
— Не. Знам какво е усещането и не е това.
— И какво ще правиш, след като отказваш да ти оперират жлъчката?
— Ще си живея така. Вече мина една година и още не съм умрял. Трея го отдава на стреса, а тя не е глупава. Докато траеше цялото това безумие с Котрел, бе доста непоносимо. Сега съм по-добре. Това е моята теория.
— Дано не е теория на относителността. Тя вече е била открита.
— Помниш ли когато разследвах случая Боскачи и организирахме най-голямата хайка в историята?
— Е, и?
— Толкова усилия, допълнителни човешки и финансови ресурси, а, общо взето, не постигнахме нищо. Не искам да ти гъделичкам самолюбието, което и без това е достатъчно голямо, но ако не се беше добрал до жената на Муни, никога нямаше да го хванем.
— Може би.
— Може би, но работата е там, че никой не си направи труда да провери, да потърси, да открие нещо. — Той се наведе напред и сниши гласа си. — Говоря за нас. Никой не ни разкри. Никой няма да ни разкрие. Никога. Защо трябва да се тревожа всеки божи ден, всеки проклет божи ден, че някой ще ни разкрие и животът ми ще бъде съсипан.
Харди отбеляза с известна изненада, че Глицки, който никога не ругаеше, употреби думата „проклет“. Той хвана ръката на приятеля си.
— Никой не ни търси, Ейб. Наистина. — Стисна ръката му. — Забрави. Животът е прекалено кратък.
— Само си помислих, че ако се върна в отдел „Убийства“, бих продължил разследването.
Харди се ухили.
— Ето затова е такова удоволствие да те познава човек. Но нека те питам нещо: точно сега стомахът ти пърпори ли?