Още щом ни вижда да минаваме край ресторанта, откъдето долитат буйни латиноамерикански ритми, Мърфи скача на крака.
— Защо не отговаряте, по дяволите? — възмущава се той. — От два дни се мъча да ви открия.
— Намери ли Боб и Джак? — питам аз.
— Не, но имам добра новина. Открих Джейсън Кроу, бившия приятел на Джесика.
Сещам се. Носачът от аерогарата.
Двайсет минути по-късно аз седя до Мърфи, който пришпорва раздрънкания си шевролет нагоре по Голдън Хил2. Въпреки името в този квартал няма и помен от злато. Издига се на възвишенията над центъра, южно от Балбоа Парк. Граничи с едва кретаща индустриална зона; занемарените стари къщи са преустроени в жилищни кооперации.
Мърфи завива по една улица южно от Маркет Стрийт и минава две пресечки, поглеждайки от време на време листчето в ръката си.
— Тук — казва накрая той.
Шевролетът спира пред голяма триетажна сграда. Навремето може да е била част от заможен квартал, но това време отдавна е минало. Дъсчените стени отчаяно се нуждаят от два-три слоя боя. Отстрани под една от водосточните тръби виси стара антена, реликва от петдесетте години. Държи я самотна оголена жица, по която едва ли е преминавал сигнал през последните три десетилетия. Един от предните прозорци е затулен с прогнило парче шперплат.
Виждам светещи стаи на горния етаж — отпред и отстрани. Две голи крушки огряват верандата.
Мърфи се озърта наляво и пак поглежда листчето.
— Онзи, малкият датсун е на Кроу — казва той. — От пътната инспекция ми дадоха номера. Купил го преди седмица, в брой. Но продавачът попълнил документите. Сигурно се е уплашил, че Кроу е обрал някого и може да го съдят. Така открих адреса.
— Изглежда, Кроу е докопал пари отнякъде — казвам аз.
— Най-вероятно от чужд джоб — допълва Мърфи.
Излизаме. Тихо затваряме колата и изкачваме дървените стъпала пред верандата.
Мърфи проверява множеството картончета и табелки около звънеца до входната врата. Едно картонче изглежда малко по-чисто и върху него разчитам търсеното име, изписано с химикалка.
Мърфи се обръща към мен и вдига три пръста, после открива съответния бутон и го натиска. Без да изчаква, звъни още веднъж. Бързо, като телеграфист. Някъде горе се раздава дрънчене.
— Кво има бе?
Недружелюбният глас сякаш долита от консервена кутия на връвчица. Всъщност той се чува през стар домофон над вратата, покрит с надупчено кръгло капаче.
— Някакви хлапетии потрошиха една кола отсреща — казва Мърфи. — Сив датсун. Един човек каза, че била ваша.
— Мамка им! Кой се обажда?
— Съсед.
— Чакай малко.
Изчакваме десетина секунди, после отеква тропот на ботуши по дървено стълбище. Неволно си представям военен моряк, слизащ по тревога към трюма. Върху стъклото на предната врата пада сянка. Онзи отвътре щраква ключалката, отваря и блъска мрежестата врата, сякаш пет пари не дава кой може да окаже зад нея.
Но Мърфи вече е отстъпил настрани. Стои между мен и Кроу, тъй че когато изскача навън, Кроу налита право върху неговия юмрук, изстрелян като снаряд на нивото на слабините.
Отекналият стон е с една октава по-тънък от нормалния мъжки глас. Кроу се превива и рухва на колене. Стиска мъжката си гордост в шепи, но е малко закъснял.
— Божичко! Да не се ударихте?
Мърфи сграбчва ръката на Кроу и я извива зад гърба. За по-убедително усуква китката и пръстите. Прилича ми на яко джудже — дребно човече с магическа сила. После вдига Кроу от верандата.
— Оххх, мамината ти!
Лицето на Кроу е станало пурпурно. За пръв път виждам такъв оттенък на човешката кожа.
— Въпрос на натиск — обяснява през рамо Мърфи, докато блъска Кроу нагоре по стълбището. — Зависи къде боли повече.
В момента става дума за китката, ръката и лакътя на Кроу, макар че и тестисите му не са за завиждане. Той се тътри, залитайки нагоре по стъпалата. Едната му ръка е опряна в тила, другата здраво стиска чатала.
— Как беше онази поговорка? — пита Мърфи. — Ленива ръка на дявола служи.
След две минути сме в апартамента на Кроу зад залостена врата и спуснати щори.
Мястото е истински рай за плъховете. Върху паянтова маса се мъдри недояден мухлясал сандвич заедно със станиола. Наоколо преброявам поне шест бирени кутии, две от тях прекатурени. На пода се валят още. Вместо легло има разтегателен диван без чаршафи, само с едно одеяло, което едва ли е виждало някога прах за пране.