— Очаквах да извърти такъв номер — казвам аз.
Точно затова му връчихме призовката една седмица предварително. За да има време да го открием, ако избяга. Сега с малко късмет ще го намерим и ще му вдъхнем страх Божи, макар че главният архангел Мърфи не е с нас. Търсих Мърфи и по телефона, и по пейджъра, но не успях да се свържа.
Когато стигаме до жилищната сграда, карам Хари да обиколи от всички страни, за да проверя дали прозорците светят. Всичко е тъмно, само през едно тясно, високо прозорче се процежда слаба светлина. Вероятно е банята.
— Май не си е у дома — казва Хари.
— В такъв случай или е излязъл пеш, или друг го кара.
Хари ме поглежда въпросително.
— Виждаш ли онзи сив датсун? — пояснявам аз. — Отляво. Това е колата на Кроу. Мърфи го откри по номерата.
Заръчвам на Хари да спре отпред, до тротоара, откъдето има добра видимост към верандата, предната врата и колата на Кроу. Така можем да наблюдаваме, без Кроу да ни види от горния етаж.
— Искам да останеш тук — казвам аз.
— Защо?
— За да наблюдаваш колата му и предната врата. Аз ще позвъня и веднага минавам отзад. Ако е тук, подозирам, че ще се опита да се измъкне незабелязано. На бегом. Особено като знам как го подреди Мърфи предния път. Ще хукне към колата.
Нямам намерение да повтарям подвизите на Мърфи. Това го оставям на полицейските инспектори и разносвачите на призовки.
— Ако се добере до колата, вземи ме ето оттам. — Посочвам малко по-напред място за среща. — Не пали фаровете. Ще го проследим да видим къде отива. Щом се укрие, взимаме съдебно решение и пращаме ченгетата да го приберат.
С неявяването си Кроу вече е нарушил заповед на съда. Сигурен съм, че ще убедя Пелтро да разпореди довеждане под стража. Това е ключовият свидетел на защитата.
Хари остава да дебне. Аз тръгвам към предната врата. Изкачвам стъпалата. Не е нужно да търся звънеца. Веднага виждам чистото листче с неговото име и натискам бутона. Отгоре долита звън. Натискам още веднъж, после бързо слизам по стъпалата и тичешком заобикалям сградата.
Към задния двор води пътека от натрошен бетон с прорасли плевели. След няколко секунди достигам целта.
Клоните на високо авокадо хвърлят сянка над двора, тук-там някой декоративен храст се бори за оцеляване сред буренаците. Прикривам се в мрака и чакам. Виждам задната част от апартамента на Кроу. Прозорците са все тъй тъмни. Страничното стълбище на къщата е дървено, паянтово и отдавна занемарено. Някогашният му бял цвят се е превърнал в олющено сиво.
Ако Кроу се втурне надолу по стъпалата, ще вдигне голям шум. Имам достатъчно време, за да изтичам отпред при Хари.
Чакам. Поглеждам часовника. Трийсет секунди, откакто натиснах звънеца, и все още нищо.
Няма начин да ме е забелязал. Излизам от сянката и пак минавам отпред. Още щом прекосявам вратичката на ниската ограда около двора, Хари ме вижда. Различавам го като силует в колата. Той свива рамене и поклаща глава. Откъм този край нищо ново.
Знам, че предната врата е заключена, затова отивам към задното стълбище. Изкачвам се предпазливо до площадката горе, прескачайки през стъпало, за да намаля риска от скърцане. Тук няма лампа. Само стара дървена врата с мръсно стъкло в горния край. През стъклото виждам сумрачен коридор с вход отдясно към нечий апартамент.
Предпазливо натискам дръжката. Вратата се оказва отключена. Влизам и я затварям зад себе си. За пръв път влизам от тази страна и не съм съвсем сигурен къде е квартирата на Кроу. Вероятно по коридора и наляво зад ъгъла. Тръгвам на пръсти, без да докосвам с пети протрития килим.
През стените и затворените врати отнейде долитат приглушени звуци на телевизионно състезание — шум, ръкопляскания. Отначало не различавам нито дума, после разбирам, че предаването е на испански.
Добирам се до края и надниквам зад ъгъла. До вратата на Кроу остават четири-пет метра. Чудя се дали просто да не почукам. Няма къде да бяга, освен ако си е приготвил въжена стълба или навързани чаршафи, в което се съмнявам. При последното ми идване не беше готов за изненади. Особено пък за Мърфи.
Ако все пак избяга някак, Хари ще го види, макар че ще ми трябват няколко секунди, за да изскоча на улицата.
Пристъпвам до вратата, спирам и лепвам ухо за нея. Някъде долу телевизорът гърми с всичка сила.
„Fantastico! Excellente!“3
Раздава се дрънчене на медни инструменти, после избухва музика.
Притискам ухо още по-плътно и неволно докосвам вратата с рамо. Нещо щраква и тя се отваря. Не се открехва, а бавно плъзва назад върху добре смазаните панти. Озовавам се насред рамката, осветен изотзад от мътната лампа в коридора. Дано само Кроу да не чака вътре със зареден пистолет.