– Дрън-дрън.
– А четирите бона?
– А, да, четирите бона – убил съм го, защото не съм искал да му платя четири бона – саркастично отвърнах аз. – Тук ме сгащихте натясно. Мотивът. Само че явно хич и не ви е дошло наум да проверите дали той ми е пратил фактура за тия четири бона, или дали не съм му изплатил фактура за шест хиляди долара само седмица преди да го убият.
Ланкфорд си оставаше непоколебим. Обаче видях, че по лицето на партньорката му плъзва съмнение.
– Няма значение нито кога, нито колко сте му платили – заяви детективът. – Изнудвачът е ненаситен. Човек не може да престане да му плаща чак докато не подмине точката на безвъзвратност. Тъкмо за това става дума тук. За точката на безвъзвратност.
Поклатих глава.
– И точно какво е знаел за мен, че да ме накара да му давам ангажименти и да му плащам, докато достигна точката на безвъзвратност?
Ланкфорд и Соубъл се спогледаха и той кимна. Партньорката му се наведе към оставеното си на пода куфарче, извади една папка и ми я подаде над облегалката.
– Хвърлете едно око – рече ми Ланкфорд. – Пропуснали сте я, когато сте тарашили кабинета му. Беше скрита в едно чекмедже в скрина.
Разтворих папката и видях, че е пълна с цветни снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Бяха направени от разстояние и ме имаше на всичките. Фотографът беше следил моя линкълн в продължение на няколко дни и няколко километра. Всяка снимка представляваше замразен миг и ме показваше с различни хора, в които веднага познах свои клиенти, проститутки, улични пласьори на дрога и Светци на пътя. Фотографиите можеха да се тълкуват като подозрителни, защото отразяваха само частица от секундата. Една мъжка проститутка по миниатюрни шорти слизаше от задната седалка на линкълна. Теди Воугъл ми подаваше дебела пачка през задния прозорец. Затворих папката и я подхвърлих обратно през облегалката.
– Бъзикате ли се с мен, а? Искате да кажете, че Рол е дошъл да ме изнудва с тия неща?! Това са мои клиенти. Това или е майтап, или просто нещо ми убягва.
– Калифорнийската адвокатска колегия може и да не го сметне за майтап – възрази Ланкфорд. – Научихме, че не сте в много добри отношения с нея. И Левин го е знаел. Работил е по тоя въпрос.
Поклатих глава.
– Невероятно.
Знаех, че трябва да млъкна. Държах се точно както не трябва с тия хора. Знаех, че просто трябва да си затворя устата и да издържа на напрежението. Обаче изпитвах почти непреодолима потребност да ги убедя. Започвах да разбирам защо толкова много дела се решават в стаите за разпит в полицейските участъци. Хората просто не можеха да млъкнат.
Опитах се да си спомня местата, които бяха запечатани на снимките от папката. Воугъл ми даваше пачката на паркинга пред стриптийз клуба на Светците на „Сепулвида“. Това се случи точно след процеса на Харълд Кейси и Воугъл ми плащаше за обжалването. Проститутката се казваше Тери Джоунс и аз го защитавах по обвинение в проституиране през първата седмица на април. Наложи се да го търся по тротоара на Санта Моника Булевард вечерта преди изслушването, за да се уверя, че ще дойде.
От снимките ставаше ясно, че всички са направени в периода между сутринта, в която бях поел делото Рулей, и деня на убийството на Рол Левин. Бяха подхвърлени на местопрестъплението от убиеца. Всичко това бе част от плана на Рулей да ме забърка в престъплението, за да може да ме контролира. Полицията щеше да разполага с всичко необходимо, за да ми припише убийството на Левин – освен оръжието. Докато пистолетът беше в него, Рулей можеше да прави с мен каквото поиска.
Не можех да не се възхитя на плана и находчивостта, въпреки че в същото време ме караше да изпитвам отчаян ужас. Понечих да спусна прозореца, обаче бутонът не работеше. Помолих Соубъл да го отвори и тя го стори. В колата нахлу свеж въздух.
След известно време Ланкфорд ме погледна в огледалото и се опита да възобнови разговора.
– Проверихме историята на оня колт „Уудсман“ – започна той. – Знаете кой го е притежавал някога, нали?
– Мики Коен – делово отвърнах аз, вторачен в стръмните склонове на каньона Лоръл.
– Как така сте се сдобили с оръжието на Мики Коен?
Отговорих, без да се извръщам от прозореца:
– Баща ми беше адвокат. Мики Коен му беше клиент.
Детективът подсвирна с уста. Коен беше един от най-прочутите гангстери, които е раждал Лос Анджелис, по онова време, когато гангстерите се конкурираха с кинозвездите за първите страници в клюкарските вестници.
– И какво? Просто е дал патлака на вашия старец, така ли?
– Коен бил обвинен в участие в престрелка и баща ми го защитавал. Пледирал за самозащита. Имало процес и благодарение на баща ми го обявили за невинен. Когато му върнали оръжието, Мики го дал на баща ми. На съхранение, в известен смисъл.