– „Реквием за Лил Димън“ прочете той. – Това сигурно е майтап, ебати.
Не отговорих. Соубъл бързо претърси двете чекмеджета на своето шкафче и установи, че в тях има само няколко Презерватива. Извърнах се.
– Ще се заема с дрешника – съобщи Ланкфорд, след като приключи със своето нощно шкафче. Остави чекмеджетата изтеглени, нещо типично за полицейски обиск. Влезе в дрешника и гласът му скоро се разнесе отвътре.
– Това е то.
Когато се появи навън, държеше дървената кутия на пистолета.
– Браво – похвалих го. – Открихте празна кутия от пистолет. Сигурно сте детектив.
Ланкфорд разклати кутията в ръце, после я остави на леглото. Или се опитваше да си играе с мен, или кутията наистина тежеше. Усетих, че тилът ми се напряга – разбрах, че Рулей спокойно може повторно да се е вмъкнал в дома ми, за да върне оръжието. Това щеше да бъде идеалното скривалище. Никога нямаше да се сетя да го потърся там, след като вече знаех, че го няма. Спомних си странната усмивка на лицето му, когато му бях казал, че си искам пистолета. Дали се беше усмихвал, защото знаеше, че колтът е на старото си място?
Полицаят отключи ключалката и вдигна капака. После извади мушамената покривка. Корковото легло, в което по-рано беше пистолетът, продължаваше да е празно. Толкова шумно изпуснах дъха си, че все едно въздъхнах.
– Какво ви казвах? – побързах да се обадя, за да прикрия облекчението си.
– Да, какво ни казвахте – повтори Ланкфорд. – Хайди, носиш ли торбичка? Ще вземем кутията.
Погледнах Соубъл. Не ми приличаше на жена с такова име. Зачудих се дали не е полицейски прякор. Или тъкмо по тая причина малкото й име отсъстваше от визитката й. Не звучеше достатъчно строго за полицайка.
– В колата – отвърна тя.
– Иди я донеси.
– Нима ще вземете празна кутия от пистолет? – попитах – За какво ви е?
– Всичко това са веществени доказателства, господин адвокат. Би трябвало да го знаете. Пък и ще ни е от полза, защото имам предчувствието, че така и няма да намерим оръжието.
Поклатих глава.
– Ще ви се да ви бъде от полза. Кутията не доказва нищо.
– Доказва, че пистолетът на Мики Коен е бил във вас. Пише го ей тука на тая месингова плочка, която е сложил баща ви или който и да е там.
– И какво от това, ебати?
– Ами докато бях на верандата ви, ми хрумна да се обадя и да проверя онова дело на Мики Коен за самозащита. Оказва се, че в архива на лосанджелиската полиция още пазят всички балистични свидетелства от процеса. Какъв късмет за нас, а, след петдесет години!
Веднага разбрах. Щяха да вземат куршумите и гилзите от делото Коен и да ги сравнят със същите веществени доказателства от делото Левин. Щяха да сравнят убийството на Левин с оръжието на Мики Коен, което после щяха да свържат с мен чрез кутията от пистолета и компютъра на Автоматизираната система за контрол на оръжията. Когато беше измислил плана си да ме обвърже с мълчание, Рулей едва ли беше съзнавал, че полицията може да събере нужните улики и без да разполага с колта.
Мълчах. Соубъл излезе от стаята, без да ме погледне. Ланкфорд се вторачи в мен с усмивка-трепач.
– Какво ви става, господин адвокат? Да не онемяхте от силата на доказателствата?
Най-после си възвърнах дар слово.
– Колко време ще отнеме балистичната експертиза? – успях да попитам.
– Ей, специално за вас ще побързаме. Затова вървете и се забавлявайте, докато можете. Обаче не напускайте града. – И самодоволно се изхили. – Божичко, мислех, че само на кино казват тая реплика. Ама току-що я казах! Ще ми се партньорката ми да ме беше чула.
Соубъл се върна с голяма кафява торба и червен скоч. Тя прибра кутията на пистолета в торбата и я запечата с лепенката. Зачудих се с колко време разполагам и дали колелцата на механизма, който бях задействал, току-що са спрели. Почувствах се пуст като празната дървена кутия, която полицайката току-що беше запечатала в кафявата книжна кесия.
32
Фернандо Валенцуела живееше във Валенсия. Взех разстоянието дотам само за един час, въпреки остатъците от пиковия трафик. Той се беше изнесъл от Ван Найс преди няколко години, защото трите му дъщери наближаваха гимназиална възраст и се боеше за тяхната безопасност и образование. В квартала му живееха много хора, които също бяха избягали от големия град. Пътят му до офиса му варираше от пет до четирийсет и пет минути. Обаче беше щастлив. Имаше по-хубаво жилище, децата му се радваха на по-сигурна среда. Живеше в къща в испански стил с червен керемиден покрив в добре организиран комплекс от къщи в испански стил с червени керемидени покриви. Повече, отколкото можеше да мечтае човек, уреждащ съдебни гаранции. Само че си вървеше с възсолена месечна вноска, естествено.