Пъхнах го в плеъра на нощното шкафче и скоро се разнесе ритмичният ритъм на „Бог да прости мъртвите“. Песента беше поздрав за падналите другари.
– Такива неща ли слушаш? – смаяно се вторачи в мен Маги.
Свих рамене, доколкото можех, опрян на един лакът.
– Понякога. Помага ми да разбера по-добре много мои клиенти.
– Тия хора би трябвало да са в затвора.
– Може би някои. Но много от тях имат какво да кажат, някои са истински поети и тоя тип беше най-добрият.
– „Беше“ ли? Кой е той, оня, дето го застреляха пред автомобилния музей на Уилшир ли?
– Не, ти говориш за Биги Смолс. Това е великият покоен Тупак Шакур.
– Не мога да повярвам, че слушаш такива неща!
– Казах ти. Това ми помага.
– Направи ми една услуга. Недей да ги слушаш пред Хейли.
– Не се тревожи, няма.
– Трябва да тръгвам.
– Остани още мъничко.
Тя ме послуша, обаче седна вдървено на ръба на леглото. Виждах, че се опитва да разбере текста. За това е нужен слух и не става веднага. Следващата песен беше „Животът продължава“ и видях, че тилът и раменете й се напрягат, когато различава някои думи.
– Може ли вече да си вървя? – попита Маги.
Пресегнах се и понамалих плеъра.
– Ей, ще го изключа, ако ми попееш като едно време.
– Не сега, Холър.
– Никой не познава оная Маги Макфърсън, която познавам аз.
Тя се подсмихва и аз помълчах, докато си спомнях ония времена.
– Какво те задържа при мен, Маги?
– Казах ти, не мога да остана.
– Не, нямам предвид тая вечер, а това, че не ме изоставяш, не ми показваш вратата с Хейли и винаги си на разположение, когато имам нужда от теб. Като тая вечер. Не познавам много хора, чиито бивши жени още ги харесват.
Тя се позамисли, преди да отговори.
– Не знам. Сигурно, защото виждам добрия човек, добрия баща, който някой ден ще разкъса обвивката и ще излезе навън.
Кимнах с надеждата да е права.
– Кажи ми нещо. Какво щеше да правиш, ако не можеше да си прокурор?
– Сериозно ли питаш?
– Да, какво щеше да правиш?
– Никога не съм се замисляла за това. В момента върша това, което винаги съм искала. Късметлийка съм. Защо да променям нещо в живота си?
Отпуших тиленола и лапнах две таблетки без вода. Следваше песента „Толкова много сълзи“, поредната балада за всички изгубени. Стори ми се подходяща.
– Струва ми се, че щях да стана учителка – накрая заяви тя. – В началното училище. На момиченца като Хейли.
Усмихнах се.
– Госпожо Макфърсън, госпожо Макфърсън, кучето ми изяде домашното.
Тя ме сръга по ръката.
– Всъщност е страхотно – прибавих аз. – От теб щеше да стане добра учителка… освен когато пращаш хлапетата зад решетките без право на излизане под гаранция.
– Много смешно. Ами ти?
Поклатих глава.
– От мен няма да стане добър учител.
– Питам какво щеше да правиш, ако не беше адвокат.
– Не знам. Обаче имам три линкълна. Предполагам, че бих могъл да отворя фирма за лимузини, да возя хората до летището.
Сега вече Маги ми се усмихна.
– Ще те наема.
– Хубаво. Ти си ми първата клиентка. Дай ми един долар и ще го залепя на стената.
Само че лафенето не помагаше. Отпуснах се назад, притиснах очите си с длани и се опитах да прогоня деня, да прогоня спомена за Рол Левин на пода в дома му, вперил поглед в завинаги черно небе.
– Знаеш ли от какво ме беше страх? – попитах я.
– От какво?
– Че няма да позная невинността. Че ще се изправи точно пред мен и няма да я видя. Не говоря за съдебни присъди. Имам предвид невинността. Просто невинността.
Тя мълчеше.
– Но знаеш ли от какво трябваше да ме е страх?
– От какво, Холър?
– От злото. Чистото зло.
– Какво имаш предвид?
– Имам предвид, че повечето хора, които защитавам, не са зли, Магс. Виновни са, да, но не са зли. Нали разбираш какво искам да кажа? Има разлика. Когато ги слушаш, когато слушаш тия песни, разбираш защо са направили такъв избор. Хората просто се опитват да оцелеят, да живеят с това, което им е дадено, а на някои не им е дадено абсолютно нищо. Обаче злото е нещо друго. Различно е. Като… Не знам. Просто съществува и когато се появи… не знам. Не мога да го обясня.
– Пиян си, затова.
– Знам само, че трябваше да се боя от едно, а аз се страхувах точно от обратното.
Маги протегна ръка и ме погали по рамото. Последната песен беше „да живееш и умреш в Ел Ей“, любимата ми от тоя саморъчно записан диск. Тихо си затананиках и после запях с припева.