– Имам предвид физическото й състояние, господин Талбот – поясни Минтън. – Имаше ли рани, течеше ли й кръв, когато я оставихте?
– Не, наред си беше. Нищо й нямаше. Когато я оставих, беше в цветущо здраве. Знам го, защото тъкмо я бях прегледал.
И се усмихна, горд от остроумието си. Тоя път нямаше смях и на съдията най-после й писна от неговите двусмислици. Тя го посъветва да запазва по-цветистите забележки за себе си.
– Извинявам се, госпожо съдия.
– Господин Талбот – продължи Минтън. – Когато сте я оставили, госпожица Кампо не е имала никакви наранявания, нали така?
– Никакви. Абсолютно.
– Течеше ли й кръв?
– Не.
– И вие не сте я удряли, нито сте я подлагали на каквото и да било физическо насилие, нали?
– Пак повтарям, не. Това, дето го правихме, беше по взаимно съгласие и много гот. Нямаше болка.
– Благодаря, господин Талбот.
Няколко минути преглеждах бележките си, преди да се изправя. Исках да прокарам отчетлива граница между прекия и кръстосания разпит.
– Господин Холър? – обади се съдията. – Искате ли да разпитате свидетеля?
Изправих се и застанах зад катедрата.
– Да, Ваша светлост, искам.
Оставих бележника си и погледнах Талбот право в очите. Той любезно ми се усмихваше, обаче аз знаех, че това няма Да продължи дълго.
– Левак ли сте или десняк, господин Талбот?
– Левак съм.
– Левак – повторих аз. – И не е ли вярно, че вечерта на шести, преди да напуснете апартамента й, Реджина Кампо ви е помолила да я ударите с юмрук по лицето?
Минтън скочи на крака.
– Ваша светлост, няма основания за такива въпроси. Господин Холър просто се опитва да размъти водата, като прави възмутителни изказвания и ги обръща на въпроси.
Съдията ме погледна и зачака отговора ми.
– Госпожо съдия, това е елемент от теорията на защитата, която очертах във встъпителната си пледоария.
– Ще ви позволя да зададете въпроса си. Само побързайте, господин Холър.
Прочетоха въпроса на Талбот. Той се захили и поклати глава.
– Не е вярно. Никога през живота си не съм удрял жена.
– Ударили сте я три пъти с юмрук, нали, господин Талбот?
– Не съм. Това е лъжа.
– Казахте, че никога през живота си не сте удряли жена.
– Точно така. Никога.
– Познавате ли проститутката Шакила Бартън?
Свидетелят трябваше да се замисли, преди да отговори.
– Името не ми говори нищо.
– В уебсайта, където рекламира услугите си, тя използва псевдонима Шакила Белезницата. Това говори ли ви нещо, господин Талбот?
– Добре де, май че се сещам.
– Правили ли сте платен секс с нея?
– Да, веднъж.
– Кога?
– Ми трябва да е било най-малко преди година. Или по-отдавна.
– И тогава нанесохте ли й някакви рани?
– Не.
– Ако тя дойде в тая зала и каже, че сте я ударили с лявата си ръка, ще излъже ли?
– Ще излъже, мама му стара. Опитах я и тия опасни неща не ми харесаха. Аз съм си традиционалист. Хич не съм я и пипнал даже.
– Не сте я пипнали, така ли?
– Исках да кажа, че по никакъв начин не съм й причинявал рани, не съм я удрял.
– Благодаря, господин Талбот.
Седнах си на мястото. Минтън не си направи труда да разпита повторно свидетеля. Съдията освободи Талбот и прокурорът каза, че му остават само още двама свидетели, обаче разпитът им щял да продължи дълго. Фулбрайт си погледна часовника и закри заседанието.
Оставаха двама свидетели. Знаех, че това трябва да са детектив Букър и Реджи Кампо. Изглежда, Минтън щеше да мине без показанията на доносника, на когото беше уредил програма за досъдебна намеса в окръжния затвор. Името на Дуейн Корлис не фигурираше в свидетелския списък, нито в какъвто и да било следствен документ, свързан с това дело. Реших, че прокурорът е открил същото, на което се беше натъкнал Рол Левин, преди да го убият. Така или иначе, явно Корлис нямаше да се включи в играта. И тъкмо това трябваше да предотвратя.
Докато прибирах документите в куфарчето си, събирах решителност да поговоря с Рулей. Обърнах се към него. Той си седеше на мястото и чакаше да го освободя.
– Е, какво мислиш? – попитах го.
– Мисля, че се справи отлично. Даде им повече от достатъчно основания за съмнение.
Захлопнах куфарчето си и го заключих.
– Днес само хвърлях семената. Утре те ще поникнат и в сряда ще цъфнат. Още нищо не си видял.
Изправих се и вдигнах куфарчето от масата. Тежеше доста от всички документи и лаптопа ми.
– До утре.
Излязох от ограденото пространство. Сесил Добс и Мери Уиндзор чакаха Рулей в коридора пред входа на залата. Когато излязох, те се обърнаха да ме заговорят, но аз ги подминах.