— Кажи й, че ще бъда свободен след 15 минути.
Уд се поколеба.
— Извинете, но няма начин Кройф да го е изпратил…
— Зная, зная. Просто отговори й както ти казах. Я почакай… да, аз ще я свърша тази работа.
Уд сви рамене:
— Както пожелаете.
Макдърмид натисна бутона, вдигна слушалката. Изведнъж му бе станало весело. Я гледай ти, какъв странен ход! Може би пък нещата се оправят?
— С удоволствие ще приема г-н Сен Жермен — рече той в слушалката. — Помолете го да ме изчака 15 минути да си довърша работата и веднага ще сляза долу.
Секретарката потвърди и затвори. Макдърмид набра номера на Фен Дун.
— Къде си в момента, Фен?
— Отвън — отвърна Фен Дун, а наум изпсува Чоу, провалилия се нощен убиец.
Не сполучил, добре, ама трупът откриха със закъснение и не успяха веднага да изпратят по-опитен. Фен не бе свикнал на подобни издънки.
— Моите хора го следяха и засякоха влизането. Къде е в момента? В „Донк & Лапиер“ ли?
— Не е там. Тук е, в чакалнята на етажа под мен. Иска да говорим.
— С вас? — новината бе шокираща дори и за Фен. — Откъде изобщо знае, че сте в Хонконг?
— И аз се чудя. От друга страна, се радвам и си мисля: извадихме късмет, че твоите убийци се оказаха некадърници. Иска ми се да понауча повечко за източниците и произхода на този необичаен доктор…
Глава двайсет и първа
Пекин
Майор Пан Айту с удивление оглеждаше мъничкия кабинет на Ню Цзянсин — легендарния Бухал. Такъв могъщ човек в такава аскетична килийка? Същинска монашеска стаичка, без украшения, нищо по стените, прозорците затворени, подът износен — няма килими, няма дявол… Само едно студентско бюрце и стол. И два дървени стола — за посетители. И навсякъде — ама абсолютно върху всичко — десетки папки, документи, бумаги, най-вече пепелници с вонящи угарки. Единствената слабост на Ню — английските цигари. О, да — и немити чаени чаши с утайка, картонени чинии за еднократна употреба с остатъци от храна. И други отпадъци, които доказваха, че дните на този голям човек са дълги и наситени с работа.
Противоречие някакво, отражение на самата личност.
Дългогодишен контраразузнавач, Пан бе своего рода изследовател на човешката природа, ревностен читател на книги за психология на личността и, разбира се, консуматор на стотици донесения и доклади, писани от какви ли не хора и съдържащи немалка доза отзвук от индивидуалната психология на човека. Затова с разбиране наблюдаваше Ню, който внимателно дочиташе същия вид донесение. Четеше и, разбира се, мълчеше. Чуваше се само шумящата при прелистването хартия.
След известни разсъждения Пан реши, че това помещение отлично демонстрира тържественото спокойствие на самотния мислител, както и претрупания безпорядък на човека на действието, обединени в едно при тази велика личност. Да, Бухала бе човек от миналото, един от онези гиганти, създали и оглавили революцията. Поети и учители, превърнали се във военачалници. Мислители, принудени от историческата необходимост да участват в кървави свади и да убиват. Пан бе познавал само един от тези посветени на каузата мъже — Дън Сяопин. И то в най-крайните години на живота му. В онези далечни години на чист идеализъм помежду Шанхайските кланета и дните на Големия поход Дън бе просто само един от многото млади ръководители. Всъщност Пан си бе особняк — малцина харесваше. Смяташе, че симпатията към хората е чиста загуба на време. Но у Ню имаше нещо, което го привличаше, харесваше му, при това по особен начин.
Типично за обичаите си, Ню наруши тишината, без да вдига поглед от четивото. Но в гласа му прозвуча известно нетърпение:
— Генерал Чу ме информира, че имаш сведения, които ще ми предадеш устно. По негово настояване.
— Тъй вярно, сър10. Решихме, че така е най-добре, имайки предвид спешната ви нужда от информация за товарния кораб.
— Точно така, за „Императрица майка“ — рече Ню и кимна към току-що прочетеното донесение. — Разполагаш ли с нужните факти?
— Може би с някои от тях, сър — внимателно отвърна Пан.
Дългогодишният опит го бе научил да внимава извънредно много, когато докладва пред достатъчно високопоставени хора, особено от правителството, още повече от Постоянния комитет.
Ню Цзянсин го изгледа остро, очите зад очилата му в рамки от костенуркова черупка святкаха като главички на нажежени топлийки. И те, и хлътналите бузи и деликатните лицеви черти издаваха недоволство.