Реши да изиграе ролята си докрай. Изплашено, необразовано селско момиче, попаднало на непознат чуждестранен богаташ, решило да си опита късмета.
— Аз само пари търсех — изплака Ранди. — Вратата на градината беше отворена и надникнах, та сетне чух гласове и си викам — този богат господин от чужбина може да ми даде малко парици… да ми помогне…
Фен Дун я срита така бързо, че тя не долови движението на крака му, преди да усети острата болка в ребрата.
Този път извика напълно естествено и отново се загърчи и затръшка по пода като подгонено за колене свинче. А през риданията и хлипанията плачевно дърдореше:
— Семейството ми измира от глад… пари трябва да им изпратя! Във фабриките не изкарвам достатъчно… Трябват ми повече… затова крада… каквото намеря… по къщите на богатите хора…
— Глупава селяндурка! — изруга Фен и този път лицето му почервеня. — Ти цял ден тичаш подире му! С кола се движиш! Съвсем явно го шпионираш! Вероятно и от преди, а? Казвай, че ще те…
Ранди пусна в ход едно от най-сполучливите си актьорски изпълнения — на лукаво, разлигавено, но и силно уплашено, молещо, скимтящо от страх нищожество. Хвана Макдърмид за краката и унизително зацелува обувките му.
Фен изпсува на китайски, сграбчи Ранди за пижамата и я помъкна по пода встрани от американеца.
— Селяци! Обърнеш им капка внимание и заревават като заклани животни — бедни били, нищо нямали. Ей сега ще ти оставя нещо за спомен, та поне наистина да има за какво да ревеш!
Обърна се към другите двама и тихо нареди:
— Донесете електродите и бензиновата горелка.
На шанхайски говореше, но Ранди познаваше диалекта. Свят й се зави. Можеше да издържи на мъчение, но на това…? Щяха да я обезобразят и осакатят за цял живот… дори и да я освободят по-късно или сама да успее някак си да им се изтръгне.
И все пак имаше изход: на едно нещо стопроцентово щяха да й повярват. Ще им предаде Джон!
Вече го бяха били, може би и измъчвали. Сериозно ли бе наранен? В това нямаше как да е сигурна. Събра цялата си воля и се вгледа в него. Въжетата държаха тялото му донякъде изправено, иначе бе в безсъзнание, отпуснат, безмълвен — дори и не стенеше. А осакатят ли и нея, така или иначе нищо няма да може да направи нито за него, нито за себе си. Нито за Фирмата14, нито за страната си.
Но ще изчака да донесат инструментариума за мъчения — горелката и уредите за електрошокове. Ако започнат с второто, ще я блъсне високоволтов удар, ще я зашемети, но едва ли ще й нанесе трайно увреждане. Знаеше го със сигурност. Ще издаде Джон, когато стигнат до третия удар например — тогава ще е най-вероятно да се е пречупила. Колкото по-дълго издържи, толкова повече ще й вярват в казаното. Но запалят ли бензиновата лампа, тогава… е, ще му мисли впоследствие, ще импровизира. Вероятно ще трябва да се огъне по-рано. Горелките я ужасяваха.
Двамата Фенови главорези се върнаха ухилени. Рефлексите са спонтанна физическа реакция извън контрола на мозъка. Каза си това и изведнъж усети, че Фен я е наблюдавал през цялото време — докато планираше действията си. Сега се ухили и рече:
— Дайте горелката. Донесете друг стол и й свалете сандалите.
Ралф Макдърмид преглътна и рече неуверено:
— Това сега нужно ли е?
— Нужно е, тайпан — с режеща нотка в гласа отвърна Фен Дун. — Върши ли нещо наистина важно, човек може да изцапа ръцете си, нали? Дори и да ги окървави…
Единият донесе стол, вторият й изу сандалите. Фен Дун я хвана за раменете и я вдигна с лекота като парцалена кукла. Постави я на стола и махна с ръка към горелката. Поднесоха му я запалена.
— Недейте! Недейте! Ще ви кажа — изпищя Ранди. — Ето, той ме нае!
Посочи Джон, който бе все така неподвижен.
— Страх ме беше да си кажа… щяхте да ме мъчите като него… но, ето го — той беше. Той ми плати и нареди да следя господина, да запомням къде ходи и какво прави, с кого разговаря. Всичко, всичко. Майка ми и баща ми са стари, имат нужда от пари, от храна. Къщата е стара, трябва да се ремонтира. Моля ви, не ме мъчете!
Ранди издърдори това в скоропоговорка и ужасено се заизвива на стола, като кършеше ръце и въртеше очи. Фен преведе думите й, а Макдърмид се обърна към Джон с нов интерес, при това по лицето му се изписа разбиране. Ранди бе познала — номерът минаваше, Макдърмид бе повярвал и сякаш си казваше: „Но, да! Защо ли не се досетих още от началото?“