Бе неспокоен, облечен в черните дрехи, беретата — в кобур на кръста отзад. До него бе захвърлен термокомбинезон, също черен. Щеше да му потрябва, налагаше се да скача от височина 30 000 фута17. Стотици пъти бе скачал с парашут, но не и от такива големи височини. Но пък онези — другите скокове — бяха преди доста време. Хората от екипажа го инструктираха. Обяснявайки основните положения, всеки бе дал по няколко ценни съвета.
Нужен му бе кислороден апарат, защото свободното падане до отварянето на парашута бе до височина някъде около 10 000 фута. Вярно, не скачаше над бойна зона, поне не и в район, където се стреля. И вероятно — най-малкото теоретично — никой нямаше да го очаква, да наблюдава и следи. Мястото бе грижливо подбрано, изчислено с помощта на сателитни снимки от последните 24 часа. Специалистите бяха на мнение, че облаковото прикритие ще се окаже адекватно за целта. Очакваха относително слаби ветрове.
Всички нужни мерки бяха взети — технически, подготвителни. Всъщност за него бе останало да се подготви психологически — затова сега в съзнанието си Джон прехвърляше различни варианти, планираше предстоящите си действия, опитваше се да предвиди факторите човешка грешка и неочаквани изненади. От време на време се разстъпваше и правеше лека гимнастика с цел да държи мускулатурата във форма.
И ето, от сянката се появи член на екипажа.
— Време е, полковник Смит. Обличайте комбинезона.
— Колко минути до скока?
— Десет. Командирът нареди да ви предам, че всичко е наред. Луната ще бъде скрита през следващите два часа. Времето е стабилно, както очаквахме. Никой не ни следи, поне според нашата апаратура — пълно затишие, както се казва. След малко ще дойда да проверя екипировката ви и да ви изпратя. Помнете, при скачането внимавайте да не се отклоните нагоре. Специалните модификации на опашката ще ви накълцат на салата като едното нищо.
И човекът потъна в мрака, хихикайки. Беше пробутал редовния за новаци парашутисти майтап. Смит не се усмихна, намираше чувството му за хумор за тъпо. Облече комбинезона, закопча ципа. Закачи автомата — „Хеклер & Кох“ МР5К — на трите пръстена от специалния гръден ремък. Намаца лицето с маскировъчно чернило, като внимаваше да не засегне пресните рани. Сега дойде ред и на другата екипировка с ремъчната система за два парашута, кислородната бутилка и апарата, високомера, портативния уред за глобално ориентиране (УГО) и всичко останало.
Стана му горещо, струваше му се, че тежи цял тон. Запита се каква ли е пълната екипировка на пехотата за наземен бой? А как ли се придвижват пехотинците? Отговори си сам: с мерак. И се засмя на собствената си шега. И на него му се бе случвало.
Бе готов, чакаше навлечен, претоплен, надяващ се да не го забавят. Писнало му бе, по-добре да скача и да става каквото ще. Хвърля се в черната бездна през борда, пада, приземява се. Всичко друго, само да не виси тук.
— Време е — обади се глас зад него.
Бе същият мъж от екипажа. Опипа всичко по него, накрая го плесна по рамото.
— Е, включвайте кислорода и внимавайте в светлината над вратата. Мигне ли, отваряйте вратата — плъзнете я странично. На добър час!
Джон кимна, изпълни казаното точно. Загледан в лампата, мигом усети рязката промяна в налягането. Черната пропаст отвън сякаш го всмукна и той изпита миг на колебание. Сетне в съзнанието му нахлу спомен за бащини думи от детинството: „Всеки е смъртен, затова си живей живота по най-добрия начин сега и не се обръщай назад, за да търсиш изпуснатото.“
И скочи.
Вашингтон, федерален окръг Колумбия.
В столицата преваляше обед, президентът работеше, наведен над бюрото в Овалния кабинет. Бе получил и вече обсъдил с представители на Съвета на началник-щабовете военните планове с разработки на варианти за най-различни възможни ситуации: от заплаха със сила от страна на Пекин срещу Тайван и мащабна агресия срещу островната нация до немислимото: ядрен удар на континентален Китай срещу САЩ.
По едно време Кастила се облегна на стола и затвори очи. Свали очилата, разтри носа и слепоочията, сключи пръсти на тила. Замисли се за евентуална война с нация с численост от порядъка на 1,3 милиарда, плюс-минус няколко милиона, забравени или пропуснати при поредното преброяване. В съзнанието му се появиха и най-различни ядрени оръжия с огромна мощ и за миг го обзе паника. Едно нещо е да се изправиш срещу малки, зле въоръжени държави или терористи — било вътрешни, било чуждестранни, — целящи да убият няколко хиляди хора например. Съвсем друго — да застанеш срещу Китай с необятните му възможности за масово унищожение. Съмняваше се дали Китай наистина желае война, всъщност почти не вярваше да е така, но в същото време се питаше каква е разликата между ядосан и готов да изстреля торпедо командир на подводница и вбесен хардлайнер на високо място и с пръст върху някой от ядрените спусъци?