— Дълбочина на водата?
— Не съм сигурен, полковник, съжалявам. Но Токтуфан е бил там и твърди, че малка лодка е в състояние да стигне брега.
— Добре, сега аз да видя — рече Смит и посегна към раницата, от която извади черна найлонова чантичка.
От нея измъкна нанесена върху сателитна снимка подробна топографска карта на шанхайската област и бързо отбеляза координатите в мъничко водонепроницаемо тефтерче. И двамата си прибраха картите. Сега бяха готови за тръгване.
— Не си забравяйте шапките — напомни на американеца Алани.
Джон постави традиционната уйгурска шапчица, сетне и сламената. Жените вече излизаха една след друга и Смит понечи да ги последва, но Махмут го хвана за ръката и обясни:
— Ние ще минем по друг път.
Изчакаха секцията в стената да се затвори и Ашгар го поведе през стаите към най-отдалечената спалня. Там натисна част от корпуса на стенен шкаф и в линолеума пред него се открои изрязан капак. Вдигна го, отдолу се откри черна дупка.
— Ето, оттук е нашият път.
Джон се поколеба.
— Ще мога ли да мина?
— Веднага по-надолу се разширява. Не се безпокоите, полковник. Фасулска работа.
Ашгар седна на пода и провиси крака в отвора. Сетне леко скочи и почти се скри.
Нямаше как, Смит повтори движенията и усети, че едвам минава през горното ниво на изрязания отвор. В ноздрите му нахлу мокър мирис на почва и камъни, почувства се като в гроб. Раменете му се опираха в стените на тъмен, влажен тунел с набити в стените подпори, които държаха нисък дъсчен таван. Сетне стана малко по-свободно, отпред се появи светлината на джобно фенерче, след малко отново стана тясно и още по-ниско. Затова пък видя краката на Ашгар. Наложи се да клекне, сетне и да легне.
Гласът на уйгура стигаше до него леко приглушен.
— Не бойте се, полковник, оттук са минавали и по-едри от вас хора. Само не отделяйте очи от обувките ми и светлината. Става дума за някакви си 25 ярда5.
И Ашгар залази напред, светлината замига и почти се скри. Джон упорито го следваше, за пръв път в живота си усетил ужасите на истинска клаустрофобия: дишаше с мъка, макар че практически въздух имаше напълно достатъчно, убеден, че всеки миг стените ще се срутят отгоре му и той завинаги ще си остане тук, студен и бездиханен. Дробовете му сякаш пареха, в слепоочията му кръвта направо бумтеше.
Лазеше, спираше да поеме въздух и по едно време реши, че времето е спряло. Ето, вдишва, още десетина, двайсет, трийсет сантиметра… метър… Диша, лази. Диша, лази. Следваше мяркащите се отпред подметки и очакваше тунелът да го погълне в небитието.
Изведнъж въздухът се промени, макар че тук сега вече смърдеше на нещо друго. Джон загълта големи глътки като изхвърлена на брега риба.
— Да побързаме — делово нареди Ашгар и започна да се изправя.
Тунелът се разширяваше, таванът отиваше все по-нагоре. Излязоха в канал, отварящ се към задръстена със стари мръсотии тясна алейка. Тук вонята бе грозна, обстановката повече от мизерна, но на Смит му се стори, че никога в живота си досега не е виждал по-приветлива гледка.
Ашгар бързо закрачи напред, Джон го последва, стигнаха метална решетка с вратичка, след нея излязоха на неголяма улица. В края й стояха два ландроувъра. Силни ръце го поеха и наместиха в единия. Усети, че сяда направо на пода, притиснат помежду две жени и трима мъже. Седалките бяха демонтирани с цел да се освободи повече място. Разпозна Токтуфан, Мирканмиля и двете гримьорки. Другата жена бе непозната, но всички бяха облечени в овехтели и типично уйгурски национални носии. Алани седеше отпред до шофьора, който бе не друг, а самият Ашгар.
— Защо колите са две? — шепнешком попита Джон.
— За заблуда. Отвличане на вниманието — ако полицията стане прекалено любопитна.
Бяха във втория автомобил. Първият вече потегляше, натоварен по същия начин — с насядали, плътно притиснати един до друг хора. Ашгар изчака няколко минути и тогава потегли. Движеха се по пусти, тъмни улички, бе доста рано и тъмно. Стигнаха широк, първостепенен път, но и там трафикът бе все още съвсем слаб.
Ашгар извърна глава, рече:
— Ще хванем по магистралата Хухан към Хуанчжоу. И да кажа истината: уязвими сме, защото изпъкваме като черно петно върху бял сняг. Осмина уйгурски селяшки тиквеници абсолютно извън типично за тях място. Надявам се да изглеждаме достатъчно смешни и смотани, та да ни вземат на майтап, с подигравка, а не на сериозно. Ако хората на ДОБ вече не душат по следите ни или се хванат на примамката с първия джип, може и да стигнем до мястото.