Как обаче можеха да обяснят публично взривовете, без да разкрият огромната лъжа за иранската ядрена програма? През първите седемдесет и два часа сякаш моллите и техните сподвижници от Революционната гвардия предпочетоха да си мълчат. Това мълчание обаче се пропука, когато слуховете за тайнствените експлозии достигнаха до ушите на един репортер от Уошингтън Поуст, известен с безпогрешните си източници от сърцето на Белия дом. Той потвърди слуховете с няколко добре премислени телефонни обаждания и на следващата сутрин публикува откритията си на първа страница на вестника. Репортажът предизвика истинска буря — и именно това беше и целта на хората зад случващото се.
Сега вече попаднали под международен натиск да обяснят събитията, иранците превключиха от мълчание към лъжи. Да, признаха те, действително се бе случило злощастно струпване на инциденти в редица цивилни и военни обекти. Колко точно съоръжения бяха повредени, режимът отказваше да разкрие. Твърдяха само, че всички тези заводи не са били ядрени.
— Но това не бива да изненадва никого — сподели иранският президент в интервю пред приятелски настроен китайски журналист. — Ислямската република няма амбиции да произвежда ядрено оръжие. Нашата програма е изцяло за мирни цели.
Информация обаче продължаваше да излиза на бял свят. Задаваха се още въпроси. Ако действително четирите съоръжения са били неядрени, тогава защо са били построени в подземни тунели? И ако наистина са замислени за мирни цели, тогава защо режимът се е опитал да запази експлозиите в тайна? Тъй като моллите отказаха да отговорят, Международната агенция за атомна енергия го стори вместо тях. В специален доклад, изпълнен с драматизъм, МААЕ излезе с категорично становище, че всяко от четирите съоръжения е било система от центрофуги. Съществуваше едно-единствено възможно заключение. Иранците тайно обогатяваха уран. И го правеха, с цел да се превърнат в ядрена сила.
Докладът доведе до истински катаклизъм. Броени часове след публикуването му в ООН заваляха призиви за нови и още по-сурови санкции. Президентът на Франция даже попита дали не е време за обединени военни действия — предвождани от САЩ, разбира се. Притиснати в ъгъла заради дългогодишните си лъжи, най-накрая управниците от настоящия ирански режим се видяха принудени да признаят действията си, оправдавайки се с това, че са били тласнати към подобна тайна програма заради дългогодишните заплахи от Запада. Нещо повече, подчертаха те, вътрешното разследване бе установило, че експлозиите са причинени от саботаж. На първо място в списъка със заподозрени се оказаха „Големият сатана и неговият ционистки съюзник“.
— Посегателството над нашите съоръжения следва да се възприема като военно действие — заяви публично иранският президент. — И Ислямската република ще реагира на тази провокация в най-близко бъдеще с избрани от нас методи.
Напрежението нарастваше стремително, както и конкретността на иранските обвинения за американско и израелско участие. Съзирайки възможност да укрепят вътрешните си позиции, управниците от режима се обърнаха към иранския народ с призив да се обяви против това насилствено нарушаване на националния им суверенитет. Вместо това обаче провокираха най-големия протестен митинг в цялата история на иранското опозиционно движение. Моллите реагираха, изпращайки срещу хората силите на страховитата паравоенна милиция Басидж. Към края на деня повече от сто протестиращи бяха убити, а хиляди други бяха арестувани.
Ако моллите си мислеха, че демонстрациите на бруталност ще прекратят протестите, много се лъжеха. През последвалите дни улиците на Техеран се превърнаха буквално във военна зона на насилие и недоволство. На Запад коментаторите говореха, че дните на режима вече са преброени, докато експертите по сигурността предупреждаваха, че е възможно да се очаква вълна от ирански тероризъм. Два въпроса обаче оставаха без отговор. Кой на практика бе извършил въпросните саботажи? И как бяха съумели да го сторят?