— Кога е било това?
— Днес следобед. Отказва да отговаря на въпроси.
— Как въобще са навили Мартин да се появи там?
— Не знаех, че вече сте на малко име.
— Всъщност не сме се чували от месеци.
— Може би е време да възобновите дружбата си.
— Пробвала съм, Джейсън. Но той не желае да говори.
— Защо все пак не му звъннеш?
— Защото се прибирам да си взема ужасно дълга вана.
— А през почивните дни?
— Евтино романче. Някое и друго дивиди. Може би ще се поразходя из Хампстед Хийт, ако не вали.
— Пълна скука.
— Аз си падам по скуката, Джейсън. Сигурно затова се увлякох толкова и по теб.
— След час ще бъда в кафене „Руж“.
— Ще се видим в понеделник сутрин.
Тя затвори телефона и загледа как Мартин Ландесман излиза от пресконференцията в Женева. Сребристата му коса искреше от светкавиците на стотиците фотоапарати, а до него вървеше изумителната му съпруга — французойката Моник. Макар да харесваше уединението, Ландесман определено знаеше как да оставя поразително впечатление в онези редки мигове, когато се появяваше в общественото полезрение. Това сякаш бе и една от специалните дарби на Мартин — безподобното му умение да контролира какво знае и вижда за него останалият свят. Зоуи бе напълно убедена, че знае повече за него от всеки друг репортер на земята. И все пак съзнаваше, че й убягват още много неща около фигурата на Свети Мартин.
Образът на Ландесман бе заместен от новия американски президент, който се опитваше да прокара нова инициатива за подобряване на отношенията между Съединените щати и един от най-неумолимите им международни врагове — Ислямска република Иран. Зоуи изключи телевизора, погледна часовника си и тихо изруга. Вече минаваше шест. Плановете й за почивните дни съвсем не бяха толкова сиви, колкото се бе опитала да внуши на Джейсън. Напротив, очакваше я вълнуващо преживяване. А на всичкото отгоре и закъсняваше.
Тя прегледа набързо имейла си, а после изтри цялата си гласова поща. Към шест и петнайсет вече нахлузваше палтото си и излизаше от нюзрума. От своя огромен стъклен офис Джейсън се наслаждаваше на великолепната гледка на Темза. Като усети, че Зоуи е зад него, той се завъртя и направи очебиен опит да привлече вниманието й. Зоуи обаче заби поглед в килима и след това бързо се шмугна в чакащия я асансьор.
Докато слизаше към лобито, тя огледа образа си в стоманените врати. Намерихме те оставена на прага на дома ни от някакви цигани — често казваше майка й. Сякаш това бе единственото възможно обяснение как едно дете от англосаксонски произход можеше да се появи на този свят с черни коси, тъмнокафяви очи и мургава кожа с маслинен оттенък. Като малка Зоуи бе изпитвала доста притеснения за външността си. Но когато постъпи в Кеймбридж, вече бе наясно, че това може само да й е от полза. Външният й вид я караше да изпъква в тълпата. Абсолютно същото тя постигаше и с помощта на интелигентността си и на хапливото си чувство за хумор. Коленете на Джейсън се бяха подкосили още при първата й поява в неговия офис. Беше я наел на мига и бе ускорил и бездруго стремглавото й изкачване по стълбицата на успеха. Когато бе откровена, Зоуи си признаваше, че кариерата й донякъде се дължи и на външния й вид. Но пък беше истина и че тя е доста по-интелигентна от повечето си колеги. А и никой в техния нюзрум не работеше толкова много като нея.
Когато вратите на асансьора се отвориха, тя забеляза няколко репортери и редактори, скупчени във фоайето, да обсъждат кое е най-уместното място за тазвечерния запой. Зоуи се промъкна покрай тях с учтива усмивка — имаше доста познати сред персонала, но не и истински приятели, — след което излезе на тротоара. Както обикновено, насочи се през Темза към метростанция „Канън Стрийт“. Ако посоката й беше към къщи, щеше да хване влака на запад по „Съркъл Лайн“ към Ембанкмънт и след това да се прехвърли на „Нордърн Лайн“ към Хампстед. Вместо това обаче, тя се качи на влака в източна посока и отиде с него чак до метростанция „Сейнт Панкрас“, където бе новият лондонски терминал за високоскоростни влакове „Евростар“.