Един от слушателите на Димбълби се оказа самият Джулиан Ишърууд — едноличен собственик на галерията „Ишърууд Файн Артс“, която се намираше на Мейсънс Ярд 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Приятелите му го наричаха Джули, а спорадичните му побратими по чашка го знаеха като Сочния Джули. Беше човек на крайностите. Отракан, но безразсъден. Прозорлив, но лековерен. Потаен като шпионин, но безкрайно доверчив. Но винаги беше душата на компанията. Затова сред обитателите на лондонския артистичен елит галерията му се възприемаше като доста сполучлив театър. Миналото й бе белязано от умопомрачителни възходи и стремглави провали, а някъде под повърхността неизменно бълбукаха всевъзможни подозрения и конспиративни теории. Противоречивата слава на Ишърууд се коренеше в неговото простичко и често повтаряно верую: „Първо картините, после бизнесът“. Безрезервната вярност към това мото понякога докарваше Ишърууд досами ръба на пропастта. Впрочем преди няколко години мрачните финансови облаци до такава степен бяха се струпали над галерията, че самият Димбълби бе направил нескопосан опит да изкупи „Ишърууд Файн Артс“. Беше една от онези многобройни неудачни случки, за които и двамата мъже предпочитаха никога да не си припомнят.
Даже и Димбълби обаче остана изненадан от изписалия се по лицето на Ишърууд шок след новината за убийството в Гластънбъри. Джулиан все пак съумя бързо да се овладее. Но сетне измърмори някакво нелепо извинение, че трябвало да навести своя болнава леля, гаврътна джина си на един дъх и се изниза от заведението.
Вместо у леля си, Ишърууд отиде право в галерията, откъдето трескаво набра номера на свой познат в Отдела за изкуство и антики към Скотланд Ярд. Около деветдесет минути по-късно познатият му върна обаждането. Вестите се оказаха още по-лоши от очакваното. От Отдела за изкуство обещаха да сторят всичко по силите си. Ала колкото повече Ишърууд се взираше в отворените си счетоводни бележници, толкова повече му се струваше, че май ще се наложи да вземе нещата в свои ръце. Да, и по-рано бе изпадал в критични ситуации, помисли си той. Но сега нещата бяха далеч по-сериозни. Сега можеше да изгуби всичко, за което някога се бе трудил. Освен това невинни свидетели можеха да пострадат заради неговата глупост. Не биваше да приключва кариерата си по такъв начин. Не и след всичко, което бе постигнал. И категорично не и след жертвите, които бе направил баща му, за да осигури оцеляването на самия Джулиан.
Именно този ненадейно изникнал спомен за баща му накара Ишърууд още веднъж да грабне слушалката. Започна да набира някакъв номер, но се спря. Май щеше да е по-добре да не го предупреждава, помисли си той. По-добре направо да цъфне на прага му с шапка в ръка.
Той остави обратно слушалката и погледна графика си за следващия ден. Имаше само три неособено обещаващи срещи. Спокойно можеше да ги отложи всичките. Ишърууд рязко задраска и трите срещи, а след това записа в горната част на листа едно-единствено библейски звучащо име. В продължение на няколко минути остана загледан в него, след което осъзна грешката си и го задраска отривисто с химикалката си. Вземи се в ръце — каза си той. — Какво си въобразяваше, Джули? Какво изобщо си въобразяваше?!
3. Полуостров Лизард, Корнуол
Вместо в някогашното си обиталище в Хелфорд Пасидж, Странника предпочете да се установи в малка хижа на западните склонове на полуостров Лизард. Беше му направила впечатление още докато плаваше с дървения си кеч на около миля в морето. Бе разположена в самата сърцевина на залива Гънуолоу, сгушена сред пурпурна армерия и червена власатка. Зад нея се разстилаше наклонено поле, нарязано от множество живи плетове. Отдясно на нея се виеше крайбрежната ивица, закътала останките на стар разбит кораб непосредствено под коварните пенливи води. Прекалено опасен за плуване, заливът привличаше малцина посетители, с изключение на някой и друг турист или местните рибари, които се струпваха тук при преминаването на костура. Странника помнеше всичко това. Не бе забравил и че този плаж със самотната си хижа силно приличаше на две картини, пресъздадени от Моне във френското крайбрежно градче Пурвил, една от които бе открадната от полски музей и до ден-днешен липсваше.