Кац, Щерн, Хирш, Гринберг, Каплан, Коен, Клайн, Абрамовиц, Щайн, Розенбаум, Херцфелд…
Клечката догоря и от пламъчето остана тъничка струя дим. Дюран опита същото за втори път, но със същия резултат. Реши, че няма смисъл да прави трети опит. Вместо това внимателно прибра документа в калъфа от восъчна хартия и го постави в сейфа си. Сетне вдигна телефона и набра номер. След първото позвъняване се обади женски глас.
— Там ли е мъжът ти?
— Няма го.
— Трябва да те видя.
— Побързай, Морис.
Анжелик Бросар наподобяваше стъклените фигурки, наредени в кутийки на витрината на магазинчето й — малка, деликатна и приятна за окото, стига човек да не се заглеждаше твърде дълго или твърде критично. С Дюран се познаваха от почти десет години. Връзката им перфектно се вписваше в онова явление, което парижаните евфемистично наричат сенк а сет7 намеквайки за двата следобедни часа, традиционно запазени за извършването на прелюбодеяние. За разлика от останалите връзки на Дюран, тази бе сравнително безпроблемна. Удоволствие се отдаваше и получаваше в замяна, а думата „любов“ не се произнасяше. И то не защото във връзката им липсваше привързаност или отдаденост. Понякога само някоя необмислена дума или забравен рожден ден можеха да разгневят истински Анжелик. Дюран, от своя страна, отдавна бе изоставил надеждата за семеен живот. Анжелик Бросар бе най-близкото нещо до съпруга, което щеше да има някога.
Срещите им неизменно се провеждаха на канапето в кабинета на Анжелик. Мястото не бе достатъчно просторно да се прави любов, но през всички тези години на редовна употреба двамата се бяха научили да използват пълния потенциал на ограниченото пространство. През този конкретен следобед обаче Дюран не беше в романтично настроение. Видимо разочарована, Анжелик запали цигара Житан и се вгледа в картонения цилиндър в ръцете на Дюран.
— Подарък ли ми носиш, Морис?
— По-скоро се чудех дали не би могла да ми помогнеш с нещо.
Тя се усмихна дяволито.
— Това се надявах да кажеш.
— Не, друго е. Просто искам да оставя нещо на съхранение при теб.
Тя отново погледна цилиндъра.
— Какво има вътре?
— По-добре да не знаеш. Просто го скрий някъде, далеч от хорските очи. На място, където има сравнително постоянна температура и влажност на въздуха.
— Какво е това, Морис? Да не е бомба?
— Не ставай глупава, Анжелик!
Тя замислено отстрани частица тютюн от езика си.
— Тайни ли криеш от мен, Морис?
— В никакъв случай.
— Тогава какво има в кутията?
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.
— И все пак?
— Има портрет от Рембранд на стойност четиридесет и пет милиона долара.
— Сериозно? А нещо друго, което трябва да знам?
— В него има дупка от куршум. И е покрит с кръв.
Тя пренебрежително издуха към тавана струя дим.
— Какво става, Морис? Днес сякаш не си на себе си.
— Просто съм разсеян.
— Проблеми в бизнеса ли?
— Може да се каже.
— И моят бизнес кара тежки дни. По улиците всички са се угрижили. Никога не съм очаквала, че ще го кажа, но светът сякаш бе по-добро място, когато американците все още бяха богати.
— Така е — разсеяно отвърна Дюран.
Анжелик се намръщи.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм — увери я той.
— А ще ми кажеш ли какво наистина има в кутията?
— Повярвай ми, Анжелик. Не е нищо особено.
39. Тиберия, Израел
Да се опише влиянието на Ари Шамрон за защитата и сигурността на Израел бе равносилно на това да се обясни каква роля играе водата за формирането и поддържането на живота на Земята. В много отношения Ари Шамрон представляваше държавата Израел. След участието си във войната, довела до възстановяването на страната, той бе прекарал следващите шейсет години от живота си да я защитава от цяла армия врагове, решени да я унищожат. Най-ярко неговата звезда бе светила именно в периодите на криза. Той бе прониквал в кралски дворове, бе отмъквал зорко пазените тайни на диктатори и бе премахнал от лицето на земята безчет неприятели — понякога собственоръчно, а друг път чрез ръцете на хора като Габриел. И все пак измежду всички тези енциклопедични постижения на Шамрон имаше едно, което го превръщаше в истинска икона. В една дъждовна вечер през месец май 1960 г. Шамрон бе изскочил от една кола в Аржентина и бе заловил Адолф Айхман — архитекта на холокоста и пряк началник на SS-хауптщурмфюрер Курт Фос. В известен смисъл още от срещата на Габриел с Лена Херцфелд бе станало ясно, че всички пътища ще го доведат обратно до Ари Шамрон. Но пък всички пътища така или иначе неизменно водеха до него.