— Живеели в някакво отвратително селце близо до Будапеща. Дядо ми бил шивач. Не разполагали с абсолютно никаква собственост, с изключение на чифт сребърни свещници за шабат и една чаша за кидуш8. И знаеш ли какво са направили Курт Фос и Адолф Айхман, преди да ги качат на влака за Аушвиц? Откраднали им всичко. В замяна им дали бележка. До ден-днешен си я пазя. Пазя я, за да ми напомня колко съществено е начинанието, което наричаме Израел. — Той направи пауза. — Разбираш ли какво искам да ти кажа, Узи?
— Разбирам ви, господин премиер.
— Дръж ме в течение, Узи. И помни, аз харесвам подробностите.
Навот излезе в преддверието и се натъкна на неколцина членове на Кнесета, които бяха дошли на среща с министър-председателя. Като се оправда с някакъв проблем, който незабавно изисквал вниманието му, той се здрависа и потупа по гърба някои от по-влиятелните хора, а след това бързо се отправи към асансьорите. Бронираната му лимузина го очакваше пред входа, придружена от съответната охрана. Сякаш в унисон с настроението му, от начумереното сиво небе се изливаше пороен дъжд. Той се шмугна на задната седалка и пусна куфарчето на пода. Докато колата потегляше, шофьорът потърси погледа му в огледалото за обратно виждане.
— Накъде, шефе? Към булевард „Цар Саул“ ли?
— Още не — отвърна Навот. — Първо трябва да се отбием на друго място.
Евкалиптовото дърво изпълваше с благоухание западния край на улица „Наркис“. Навот свали прозореца си и вдигна очи нагоре към отворените френски врати на балкона на третия етаж. От жилището горе долитаха звуците на някаква ария. Тоска? Или Травиата? Узи не знаеше. Но и не се интересуваше особено. Точно в този момент ненавиждаше и операта, и всеки неин страстен любител. През ума му мина мисълта да се върне веднага в кабинета на министър-председателя и да подаде оставката си. Вместо това обаче отвори мобилния си телефон и набра номер. Арията отгоре стихна. По телефона се чу гласът на Габриел.
— Нямаше право да действаш зад гърба ми! — изрече Навот.
— Нищо не съм сторил.
— Не се е и наложило. Шамрон го е сторил от твое име.
— Ти не ми остави друг избор.
Навот въздъхна раздразнено.
— Пред къщата съм.
— Знам.
— Колко време ти трябва?
— Пет минути.
— Чакам те.
Звукът на арията се засили до кресчендо. Узи вдигна прозореца си и се отпусна в дълбоката тишина на колата. Боже, колко мразеше оперите!
41. Сейнт Джеймс, Лондон
Единственото име, което не се произнасяше онази сутрин в Йерусалим, бе името на човека, който бе дал тласък на цялата история — Джулиан Ишърууд, едноличен собственик на галерията за изящни изкуства „Ишърууд Файн Артс“ на улица „Мейсънс Ярд“ 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. За многобройните открития и премеждия на Габриел до този момент Ишърууд не знаеше нищичко. Откакто бе открил няколкото пожълтели документа за покупко-продажба в Амстердам, неговата роля се бе ограничила до положението на обезпокоен и безпомощен страничен наблюдател. Той запълваше дългите часове на денонощието, като се опитваше да следи развитието на разследването. Полицията бе съумяла да съхрани в тайна кражбата, но не разполагаше с никакви насоки нито за местонахождението на картината, нито за самоличността на убиеца на Кристофър Лидел. Тази работа не бе дело на аматьор в търсене на лесна плячка, мърмореха инспекторите в своя защита. Което си бе напълно вярно.
Междувременно светът на Джулиан продължаваше да се свива. Той ходеше от време на време на търгове, излагаше някоя и друга картина и се опитваше да се разсейва, флиртувайки с най-новото момиче на рецепцията в галерията. Ала през цялото време умът му планираше как ще изглежда професионалното му погребение. Отново и отново упражняваше наум речта, която щеше да се наложи да изнесе на омразния художествен консултант на богаташите Дейвид Кавендиш. Подготви и чернова на собствената си меа кулпа, която възнамеряваше да изпрати на Националната художествена галерия във Вашингтон. Образи на бягство и изгнаничество пълнеха мислите му. Може би някоя скромна вила на възвишенията в Прованс или колиба на брега на Коста Рика. А галерията му? В най-лошите сценарии, които разиграваше, си представяше, че я оставя на Оливър Димбълби. Оливър открай време си мечтаеше за тази галерия. А сега, благодарение на този Портрет на млада жена с размери сто и четири на осемдесет и шест сантиметра, Димбълби щеше да я придобие срещу единствената договорка да оправи кашата на Джулиан.
8
Благословение, което се произнася в навечерието на шабат, съпроводено с изпиване на чаша вино или гроздов сок. — Б.пр.