— Покажете на мосю Поаро всичко, което пожелае да види.
— Стаите са заключени, така ли? — попита Поаро.
— Доктор Бауърстейн сметна това за необходимо.
Поаро кимна замислено.
— Което означава, че е много сигурен. Е, добре, това опростява нашата задача.
Спалнята на мисис Ингълторп:
А — Врата към коридора
В — Врата към стаята на мистър Ингълторп
С — Врата към стаята на Синтия
Качихме се заедно до стаята, в която се бе случила трагедията. За удобство прилагам план на стаята и по-важните мебели и предмети в нея.
Поаро заключи вратата отвътре и пристъпи към щателен оглед на стаята. Той отскачаше от един предмет до друг с пъргавостта на скакалец. Аз останах до вратата, за да не залича някоя следа. Поаро обаче явно далеч не оцени по достойнство това мое бездействие.
— Какво ви става, приятелю? — подвикна той. — Защо стоите там като — как казвате вие — като затънало в блато прасе?
Обясних му, че се страхувам да не залича стъпките.
— Какви стъпки? Що за идея? Ами че в тази стая практически е марширувала цяла армия! Какви следи очаквате да открием? Елате насам, моля ви, и ми помогнете в огледа. Ще си оставя някъде куфарчето, докато ми потрябва.
Постави го върху малката кръгла масичка до прозореца, което обаче се оказа неподходящо място — повърхността й беше нестабилна, поради което тя се наклони и куфарчето се озова на пода.
— En voila une table!4 — извика Поаро. — Ах, приятелю, човек може да живее в огромен дом и пак да няма всички удобства.
След това морализаторско изказване той отново поднови огледа си.
Известно време вниманието му беше привлечено от виолетова кутия за писма, която се намираше върху писалището и чието ключе беше в ключалката. Той извади ключето и ми го подаде да го огледам. Аз обаче не забелязах нищо особено в него. Беше обикновено ключе от типа „Йейл“, а през ухото му беше прекарано парче усукана тел.
След това той разгледа рамката на вратата, която бяхме разбили, уверявайки се, че резето наистина е било поставено. После отиде до отсрещната врата, която водеше към стаята на Синтия. Тази врата, както му бях казал, беше също залостена. Независимо от това той си направи труда да освободи резето, като я отвори и затвори няколко пъти; това той извърши по най-внимателен начин, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Внезапно нещо в резето прикова вниманието му. Той го огледа грижливо, а после, след като чевръсто извади чифт пинсети от куфарчето си, взе с тях нещо дребно и отново много грижливо го сложи в малък плик.
Върху скрина с чекмеджетата имаше поднос със спиртна лампа и малка купичка върху нея. Купичката все още съдържаше малко количество тъмна течност, а до нея имаше чинийка с вече празна чаша.
Учудих се на собствената си ненаблюдателност, понеже не ги бях видял. Това можеше да бъде важна следа. Поаро деликатно потопи пръста си в течността, а после предпазливо го близна. По лицето му се изписа гримаса.
— Какао със… струва ми се… с малко ром.
После отиде до нещата по пода, паднали от обърнатата до леглото масичка. Там се търкаляха нощна лампа, няколко книги, кибритени клечки, връзка ключове и парченцата на чаша за кафе.
— А, това е любопитно — каза Поаро.
— Трябва да призная, че не виждам нищо чак толкова любопитно.
— Не виждате ли? Погледнете лампата — шишето е счупено на две места и те лежат там, където са паднали. Докато чашката за кафе просто е направена на сол.
— Е — отвърнах малко отегчено, — сигурно някой е стъпил отгоре й.
— Точно така — каза Поаро със странен глас. — Някой е стъпил отгоре й.
Той се надигна от пода и бавно отиде до камината, където известно време проследяваше с пръсти очертанията на предметите по горната и плоча — това означаваше, че нещо го вълнува.
— Mon ami — обърна се той към мен, — някой е стъпил върху тази чаша, за да я направи на сол и причината за това е или защото тя е съдържала стрихнин, или, което пък е още по-сериозно, че не е съдържала стрихнин!
Не отвърнах нищо. Бях объркан, но знаех, че е безсмислено да го моля за обяснение. След няколко минути той отново поднови огледа си. Вдигна връзката ключове от пода и след като ги повъртя малко из пръстите си, избра един много лъскав, който той изпробва в ключалката на виолетовата кутия за писма. Ключето стана и той отвори кутията, но след моментно колебание я затвори и заключи, а после пъхна връзката клюнове, заедно с онова ключе, което заварихме в ключалката, в джоба си.
— Нямам право да преглеждам тези книжа. Това обаче трябва да се направи и то веднага!
После той огледа внимателно чекмеджетата на умивалника. Когато пресичаше стаята към прозореца отляво, той отдели особено внимание на кръгло петно, едва различимо върху тъмнокафявия килим. Коленичи и го разгледа щателно — дори се наведе да го помирише.