— Ама разбира се! Какво друго може да е била тази сол върху подноса?
— Може да е било просто сол — невъзмутимо отвърна Поаро.
Свих рамене, Ако смяташе да се държи по този начин, нямаше смисъл да се спори с него. През ума ми мина мисълта, при това не за първи път, че старият Поаро наистина вече е попрехвърлил годините. А лично аз смятах, че за него е истинско щастие да се обвърже с човек, който притежава по-възприемчив ум.
Поаро ме изследваше с кроткия поглед на премигващите си очички.
— Май не сте доволен от мен, приятелю?
— Драги Поаро — отвърнах хладно, — аз не съм човек, който ще ви налага мнението си. Вие имате право на собствено виждане, а същото се отнася и за мен.
— Възхитително умозаключение — отбеляза Поаро, като енергично се изправи на крака. — С тази стая вече приключих. Чие е по-малкото бюро в ъгъла там?
— На мистър Ингълторп.
— Аха! — Той предпазливо натисна подвижната му горна част. — Заключено. Но може някой от ключовете на мисис Ингълторп да го отвори. — Той изпробва няколко, завъртайки ги насам-натам с опитна ръка, като най-накрая нададе вик на задоволство. — Voila.5 Ключът е друг, но ще свърши работа. — Той избута назад капака на бюрото и хвърли бърз поглед върху спретнато подредените книжа. За моя изненада той не ги разгледа, а докато затваряше бюрото, се задоволи само с одобрителната забележка: — Този мистър Ингълторп явно е извънредно методичен човек!
Според оценъчната система на Поаро „методичен човек“ беше най-доброто, което можеше да се каже за някого.
Отново почувствувах, че моят приятел вече не е предишният човек, когото познавах, защото започна да бърбори несвързано:
— В бюрото нямаше пощенски марки, но може да е имало, нали така, mon ami? Може да е имало. Да — очите му обходиха стаята, — този будоар няма какво повече да ни предложи. Не научихме кой знае какво от него. Само това.
Той измъкна от джоба си смачкан плик и го подхвърли към мен. Пликът представляваше доста любопитен документ. Предлагам неговото факсимиле:
ГЛАВА 5
„Не е стрихнин, нали?“
— Къде го намерихте? — попитах Поаро с живо любопитство.
— В кошчето за боклук. Познавате ли почерка?
— Да, това е почеркът на мисис Ингълторп. Но какво означава това?
Поаро сви рамене.
— Нищо не мога да кажа, но то действително буди размисъл.
През ума ми мина нещо почти невероятно. Да не би мисис Ингълторп да е била умопомрачена? Или обладана от някаква демоничност6? И ако това беше така, не е ли възможно сама да е посегнала на живота си?
Тъкмо се готвех да споделя тези теории с Поаро, когато ме сепнаха неговите думи:
— Хайде — каза той — сега да огледаме чашите от кафе!
— Драги ми Поаро! Каква полза от това, за бога, когато вече знаем за какаото?
— О, lа lа! Това нещастно какао! — съвсем непочтително, по моему, извика Поаро.
Той се изхили с явно удоволствие, вдигайки ръце нагоре в привидно отчаяние по начин, който можех да окачествя единствено като проява на най-лош вкус.
— И после — продължих аз с нарастваща студенина, — след като мисис Ингълторп е занесла кафето си горе, не виждам какво очаквате да откриете, освен ако допускате, че можем да намерим пакетче стрихнин върху подноса с кафето!
Поаро изведнъж дойде на себе си.
— Хайде, хайде, приятелю — каза той, като ме хвана под ръка. — Ne vous fechez pas!7 Оставете ме да се интересувам от моите чашки за кафе, а аз ще зачета вниманието ви към вашето какао. Готово! Споразумяхме ли се?
Той представляваше такава комична гледка, че не сдържах смеха си; отправихме се заедно към гостната, където чашите от кафе и подносът стояха непокътнати.
Поаро ме накара да повторя снощната сцена, като ме слушаше внимателно н проверяваше мястото на всяка чашка.
— Значи мисис Кавендиш беше до подноса и наливаше кафето. Да. След това отива до прозореца, където сте седели вие с мадмоазел Синтия. Да. Ето ги трите чашки. А чашката върху камината, изпита наполовина, трябва да е на мистър Лорънс Кавендиш. Ами тази на подноса?
— На Джон Кавендиш. Видях го да я оставя там.
— Добре Една, две, три, четири, пет — но къде тогава е чашката на мистър Ингълторп?
— Той не пие кафе.
— Значи всички чаши са налице. Само един момент, приятелю.
С най-голямо внимание той взе по една-две капки от утайката във всяка чаша и ги постави в различни епруветки, като близваше всяка проба, преди да я запечати. Физиономията му се промени по много особен начин. Изражението, което се появи на нея, мога да опиша само като полунедоумение, полуоблекчение.
6
Тук Хейстингс прави асоциация със значението на английската дума „possessed“, която освен „притежавам“ означава и „обладан от зли сили“ (Бел. прев.)