А малката Синтия? Тя дали имаше своите подозрения? Струваше ми се, че изглежда много отпаднала и унила. Нейната отпуснатост беше толкова явна, че когато я попитах дали не се чувствува зле, тя не направи опит да скрие състоянието си:
— Да, имам ужасно главоболие.
— Още една чашка кафе, мадмоазел? — настоятелно й предложи Поаро. — Ще ви съживи. Кафето е незаменимо при mal de tеte.8 — Той скочи на крака и взе чашата й.
— Без захар — обади се Синтия, като го видя да посяга към щипката за захар.
— Без захар? Отказали сте се от захарта заради войната, така ли?
— Не, просто винаги пия кафето си без захар.
— Sacre!9 — измърмори Поаро под носа си, подавайки пълната чаша.
Чух го само аз и когато вдигнах поглед към него, видях, че полага големи усилия да не издаде вълнението си, а очите му бяха станали зелени като на котка. Беше видял или чул нещо, което го бе развълнувало силно — но какво? Обикновено не се причислявам към по-глупавата част на човечеството, но трябва да призная, че нищо необичайно не беше привлякло моето внимание. След малко вратата се отвори и се появи Доркас.
— Мистър Уелс е дошъл при вас, сър — обърна се тя към Джон.
Спомних си, че това беше името на адвоката, на когото мисис Ингълторп бе писала предната нощ.
Джон стана веднага.
— Заведете го в кабинета ми. — След това се обърна към нас: — Адвокатът на майка ми — обясни той. И добави с по-нисък глас: — Той е и коронер10, нали разбирате. Желаете ли да ме придружите?
Ние приехме и го последвахме навън. Джон закрачи напред и аз се възползувах от възможността да пошепна на Поаро:
— Значи ще се наложи съд за установяване причините за смъртта?
Поаро кимна разсеяно. Той така беше потънал в размисъл, че трудно сдържах любопитството си.
— Какво има? Не чувате какво ви казвам.
— Да, приятелю. Много съм разтревожен.
— Защо?
— Защото мадмоазел Синтия пие кафето си без захар.
— Какво? Шегувате се, нали?
— Напротив, никак не се шегувам. Ах, в това има нещо, което не мога да разбера. Все пак инстинктът ми не ме излъга.
— Какъв инстинкт?
— Инстинктът, който ме накара да проверя чашите за кафе. Шт! Тихо сега!
Последвахме Джон в кабинета му и той затвори вратата зад нас.
Мистър Уелс беше приятен човек на средна възраст, с буден поглед и типичната за адвокат уста. Джон ни представи и обясни причината за нашето присъствие.
— Разбирате, Уелс — добави той, — че всичко това има строго частен характер. Все още се надяваме, че няма да има нужда за установяване на каквото и да е.
— Да, да — каза Уелс утешително. — Много ми се иска да ви спестим неприятностите и публичността на едно такова установяване на причините за смъртта, но, както сами разбирате, това е немислимо при отсъствието на смъртен акт от лекар.
— Да, сигурно е така.
— Умник е този Бауърстейн. Струва ми се, че е голям авторитет в токсикологията.
— Вярно е — отвърна Джон с известна скованост в гласа. След това добави колебливо: — Ще се наложи ли да се явяваме като свидетели? Имам предвид всички ние?
— Вие — да, и още… ъ-ъ-ъ… мистър… мистър Ингълторп.
Настъпи кратка пауза, преди адвокатът да продължи със своя утешителен тон:
— Всякакви други доказателства ще бъдат само от потвърдителен характер, просто формалност.
— Разбирам.
Някакво облекчение премина по лицето на Джон. Това ме озадачи, тъй като не виждах от какво може да е породено то.
— Ако нямате нищо против — продължи мистър Уелс, — аз съм се спрял на петък. Дотогава ще имаме достатъчно време за лекарския доклад. Аутопсията ще бъде довечера, нали така?
— Да.
— Значи петък е подходяща дата за вас?
— Абсолютно.
— Няма нужда да ви казвам, Кавендиш, колко съм разстроен от тази трагична случка.
— Не бихте ли ни помогнали да я разрешим, мосю? — намеси се Поаро за пръв път откакто бяхме влезли в стаята.
— Аз?
— Да. Научихме, че мисис Ингълторп ви е писала снощи. Трябва да сте получили писмото тази сутрин.
— Получих го, но то не съдържа никаква информация. Просто бележка, в която ме моли да я посетя тази сутрин, понеже искала съвета ми по някакъв много важен въпрос.
— Няма ли нещо, от което да става ясно какъв е този въпрос?