— За съжаление — не,
— Жалко — каза Джон.
— Много жалко — добави Поаро със сериозен глас.
Настъпи мълчание. Поаро остана замислен още няколко минути. Най-сетне той отново се обърна към адвоката:
— Мистър Уелс, има нещо, за което бих искал да ви попитам, стига то да не противоречи на професионалната ви етика. Кой наследява парите на мисис Ингълторп след нейната смърт?
Адвокатът се поколеба известно време, след което отвърна:
— Това скоро ще стане обществено достояние, така че ако мистър Кавендиш не възразява…
— В никакъв случай — обади се Джон.
— Не виждам защо да не отговоря на въпроса ви. Според последното й завещание от август миналата година, като се изключат различните дребни дарения за прислугата и тъй нататък, тя оставя цялото си състояние на своя заварен син — мистър Джон Кавендиш.
— А не е ли това — простете въпроса ми, мистър Кавендиш, — доста несправедливо спрямо другия заварен син — мистър Лорънс Кавендиш?
— Не, не мисля така. Вижте какво, според условията на бащиното им завещание Джон наследява имота, а Лорънс, при смъртта на доведената си майка, получава голяма сума пари. Мисис Ингълторп оставя парите си на по-старшия си заварен син със съзнанието, че той трябва да се грижи за Стайлс. Според мен това разпределение е съвсем справедливо и равнопоставено.
Поаро кимна замислено.
— Разбирам. Но нали съм прав, като мисля, че според вашите английски закони това завещание автоматично се е обезсилило с повторната женитба на мисис Ингълторп?
Мистър Уелс наведе глава в знак на съгласие.
— Точно с това щях да продължа, мосю Поаро — този документ вече е невалиден и нищожен от правна гледна точка.
— Hein!11 — каза Поаро. Той се замисли за миг, а след това попита: — Известен ли беше този факт на самата мисис Ингълторп?
— Не зная. Възможно е.
— Знаеше го — внезапно се намеси Джон. — Вчера говорихме за завещания, направени невалидни поради нов брак.
— А! И още един въпрос, мистър Уелс. Вие казахте „последното й завещание“. Означава ли това, че мисис Ингълторп е имала н други завещания?
— Средно тя правеше по едно завещание всяка година — невъзмутимо отговори мистър Уелс. — Беше склонна да мени становището си по отношение на завещанието, като с всяко ново облагодетелствуваше ту една, ту друга личност от семейството.
— Да предположим — отново поде Поаро, — че, без вие да знаете, тя е направила ново завещание в полза на някого, който по никакъв начин не може да се сметне за член на семейството — да речем, например, мис Хауърд — бихте ли се изненадали?
— Ни най-малко.
— А! — Поаро като че ли приключи с въпросите си.
Приближих се към него, докато Джон и адвокатът обсъждаха въпроса за преглеждането на документите на мисис Ингълторп.
— Смятате ли, че мисис Ингълторп е направила завещание, в което оставя всичките си пари на мис Хауърд? — попитах с приглушен и изпълнен с любопитство глас.
Поаро се усмихна.
— Не.
— Тогава защо попитахте?
— Тихо!
Джон Кавендиш се бе обърнал към Поаро:
— Ще дойдете ли с нас, мосю Поаро? Ще прегледаме документите на майка ми. Мистър Ингълторп няма нищо против да остави това на мистър Уелс и мен.
— Което много опростява нещата — подхвърли адвокатът. — От техническа гледна точка, разбира се, той има право… — Мистър Уелс не довърши изречението си.
— Първо ще огледаме бюрото в будоара — обясни Джон, — а след това ще отидем в спалнята й. Тя държеше най-важните си документи в една виолетова кутия, която ще прегледаме внимателно.
— Да — каза адвокатът, — твърде е възможно там да намерим завещание с по-късна дата от това, което е у мен.
— Има такова завещание. — Това бяха думи на Поаро.
— Какво? — Джон и адвокатът го изгледаха стреснато.
— Или по-скоро — невъзмутимо продължи моят приятел — имало е.
— Какво искате да кажете — имало е? Къде е то сега?
— Изгорено!
— Изгорено?
— Да. Погледнете тук. — Той извади овъгления къс хартия, който намерихме в камината на мисис Ингълторп и го подаде на адвоката, като накратко му обясни къде и как го беше открил.
— Но е възможно това да е старо завещание, нали?
— Не вярвам. В действителност съм почти сигурен, че то е написано не по-рано от вчера следобед.
— Какво? Невъзможно! — извикаха двамата в един глас.
Поаро се обърна към Джон.
— Ако разрешите да повикат тук градинаря, ще ви го докажа.
— О, разбира се… Но аз не виждам…
Поаро вдигна ръка.
— Направете както ви казвам. След това ми задайте колкото си искате въпроси.
— Добре. — Той дръпна звънеца. Доркас се яви на часа.