— Кои?
— Мистър Ингълторп и мис Хауърд.
Тя ме изгледа доста разтревожено.
— Смятате ли, че това ще бъде такава голяма беда?
— А вие какво мислите? — попитах на свой ред, при това доста изненадан.
— Мисля, че не. Тя се усмихваше по своя кротък начин. — Иска ми се да видя истинска голяма буря. Тя ще прочисти атмосферата. В момента всички ние мислим прекалено много, а казваме прекалено малко.
— Джон не е на това мнение — отбелязах аз. — Той иска да ги държи на разстояние един от друг.
— О, Джон!
Нещо в тона й ме подразни и аз не се въздържах:
— Джон е прекрасен човек!
Тя ме изгледа с любопитство за минута-две, а след това, за моя голяма изненада, каза следното:
— Вие сте лоялен към приятеля си. Ценя ви заради това.
— А вие не сте ли моя приятелка?
— Аз съм лоша приятелка.
— Защо говорите така?
— Защото е вярно. Днес съм внимателна към приятелите си, а утре ги зарязвам напълно.
Не зная какво ме накара, но явно нервите ми не издържаха и аз казах нещо много глупаво и невъзпитано:
— И все пак изглежда вниманието ви към доктор Бауърстейн никога не се променя!
В същия момент съжалих за думите си. Лицето й се вкамени. Имах чувството, че върху него се бе спуснала желязна завеса, зад която се скри истинската жена. Без да каже дума, тя се обърна и слезе по стълбите, а аз останах да гледам след нея като някой идиот.
В следващия момент вниманието ми се привлече от някаква ужасна крамола, която се чуваше отдолу. Поаро викаше и обясняваше нещо на висок глас. Стана ми неприятно при мисълта, че дипломатичността ми бе отишла на вятъра. Този човечец в момента разказваше за случилото се на всички — нещо, което лично аз смятах за лишено от мъдрост. Още веднъж изпитах съжаление, че моят приятел бе склонен в моменти на голямо вълнение да губи разсъдъка си. Бързо се спуснах надолу по стълбите. Появата ми усмири Поаро почти веднага. Дръпнах го настрани.
— Драги човече — казах аз, — смятате ли, че това, което правите, е умно? Как може да разказвате на всички за случилото се? Ами нали по този начин се навирате сам в ръцете на престъпника?
— Така ли смятате, Хейстингс?
— Убеден съм.
— Е, добре, приятелю. Ще го взема предвид.
— Чудесно Но май за съжаление вече е малко късно.
— Вярно е.
Той изглеждаше толкова съкрушен и засрамен, че го съжалих, макар да смятах упрека си към него за справедлив и мъдър.
— Е — каза той най-сетне, — да вървим, mon ami.
— Приключихте ли тук?
— Засега — да. Ще ме изпратите ли до селото?
— С удоволствие.
Той вдигна куфарчето си и ние излязохме през отворения прозорец на гостната. Синтия Мърдок тъкмо влизаше и Поаро й направи място, за да мине.
— Извинете ме, мадмоазел, една минутка.
— Да? — обърна се тя към него.
— Приготвяли ли сте някога лекарствата на мисис Ингълторп?
Лицето й леко порозовя, когато отвърна малко смутено:
— Не.
— Значи само праховете й?
Руменината се засили, когато Синтия отговори.
— О, да. Веднъж й приготвих някакви прахове за сън.
— Тези ли?
Поаро извади празната кутийка, която бе съдържала праховете. Тя кимна.
— Можете ли да ми кажете какви бяха те? Сулфонал? Веронал?
— Не, бромидни прахчета.
— А! Благодаря ви, мадмоазел. Довиждане.
Когато забързано се отдалечавахме от дома, аз го погледнах още веднъж. И преди често бях забелязвал, че ако е развълнуван от нещо, очите му стават зелени като на котка. Сега блестяха като смарагди.
— Приятелю — обади се той най-сетне, — имам една идейка — много странна и вероятно абсолютно невъзможна. И все пак тя напълно подхожда.
Вдигнах рамене. Лично аз си мислех, че Поаро беше твърде много отдаден на тези свои фантастични идейки. В настоящия случай истината, разбира се, беше съвсем обикновена и очевидна.
— Значи това е обяснението на празния етикет върху кутийката — казах аз. — Много просто, както сам казахте. Направо се чудя как не се сетих сам.
Поаро явно не ме слушаше.
— Открили са и още нещо, lа-bas15 — каза той, посочвайки с палец през рамо към Стайлс. — Каза ми го мистър Уелс, когато се качвахме по стълбите.
— Какво е то?
— В писалището, в будоара, открили заключено завещание на мисис Ингълторп, с дата отпреди женитбата й, в което оставя парите си на Алфред Ингълторп. Сигурно е било изготвено по времето, когато са били сгодени. Мистър Уелс доста се изненада, както и Джон Кавендиш. Написано е на един от онези готовите формуляри и подписано от двама свидетели от прислугата — но не от Доркас.