— Мистър Ингълторп знаел ли е за него?
— Казва, че не.
— Това е малко съмнително — скептично отвърнах аз. — Човек може да се обърка от всички тези завещания. Кажете ми как открихте по онези надраскани думи на плика, че вчера следобед е било направено завещание?
Поаро се усмихна.
— Мои ami, не ви ли се е случвало понякога, когато пишете писмо, да не можете да се сетите за правописа на някоя дума?
— Да, често. Предполагам, че се случва с всеки.
— Точно така. А в такива случаи не опитвате ли да напишете думата един или два пъти в края на попивателната хартия или на употребяван лист, за да видите дали изглежда правилно? Е, точно това е направила и мисис Ингълторп. От онези надраскани думи се вижда, че отначало думата „possessed“ е написана с едно „s“, a после вече правилно — с две. За да се увери, тя първо я е написала в изречение, ето така: „I am possessed“. Е, и какво узнах от това? Узнах, че този следобед мисис Ингълторп е писала думата „possessed“ и тъй като споменът за късчето хартия от камината беше още пресен в съзнанието ми, вероятността за завещание — (подобен документ почти със сигурност би съдържал тази дума)16 — ми дойде наум. Тази вероятност беше потвърдена и от още едно обстоятелство. В общата суматоха онази сутрин будоарът остана непометен и близо до писалището открих следи от кафяв тор и пръст. Приближих се до прозореца и веднага видях, че в лехите има прясно посадени бегонии. Торът в лехите беше точно като тора в будоара, а от вас пък научих, че бегониите са били посадени вчера следобед. Сега вече бях сигурен, че единият, а може би и двамата градинари — защото в лехите имаше отпечатъци от два чифта стъпки — са влизали в будоара, защото ако мисис Ингълторп просто е искала да поговори с тях, по всяка вероятност тя би отишла до прозореца и тогава те не биха влизали изобщо в стаята. Вече бях съвсем убеден, че тя е направила ново завещание и че е повикала двамата градинари да се подпишат като свидетели под нейното име. Събитията доказаха, че съм бил прав в предположението си.
— Много умно — чистосърдечно признах аз. — Трябва да призная, че изводите, които аз направих от тези надраскани думи, бяха доста погрешни.
Той се усмихна.
— Поотпуснали сте въображението си. Въображението е добър слуга, но лош господар. Най-простото обяснение често пъти е и най-вероятното.
— И още нещо — как разбрахте, че ключът за кутията с документи е бил изгубен?
— Нямах представа за това. Беше просто предположение, което се оказа вярно. Сам видяхте, че ключът имаше парче извита тел около дупката си. Веднага си направих извода, че вероятно е бил откъснат от не дотам здрава халка. Ако е бил изгубен и намерен, мисис Ингълторп веднага би го поставила обратно на халката; но там намерих само този, който явно беше дубликатът — много нов и лъскав, а това пък ме наведе на мисълта, че някой друг е поставил оригиналния ключ в ключалката на кутията.
— Да — казах аз, — несъмнено това е бил Алфред Ингълторп.
Поаро ме изгледа с любопитство.
— Толкова ли сте уверен в неговата вина?
— Ами да, естествено. Всеки нов факт като че ли я доказва все по-ясно.
— Напротив — кротко отвърна Поаро. — Има няколко неща в негова полза.
— О, хайде и вие сега!
Да.
— Виждам само едно.
— И то е?
— Това, че не е бил в къщата снощи.
— Лошо попадение, както казвате вие англичаните! Избрахте това, което според мен сочи срещу него.
— Как така?
— Защото ако мистър Ингълторп е знаел, че жена му е щяла да бъде отровена снощи, той със сигурност е щял да уреди нещата така, че да отсъствува от къщата. Оправданието му явно беше измислено. Остават ни две възможности — или е знаел какво е щяло да се случи или е имал собствена причина да отсъствува.
— И каква е била причината? — скептично попитах аз.
Поаро вдигна рамене.
— Откъде да зная? Несъмнено причината е такава, че би го дискредитирала. Този Ингълторп, струва ми се, е малко нехранимайко, но това не го прави автоматично и убиец.
Поклатих недоверчиво глава.
— Не сме съгласни, така ли? — попита Поаро. — Е, да го оставим тогава. Времето ще покаже кой от нас е прав. Сега нека обърнем внимание на другите страни от случая. Какво мислите за факта, че всички врати на спалнята са били залостени отвътре?
— Ами… — започнах аз. — На това трябва да се погледне логично.
— Точно така.
— Бих казал следното: вратите са били залостени — видяхме го със собствените си очи — ала петното от свещта на пода, както и унищожаването на завещанието сочат, че някой е влизал в стаята през нощта. Съгласен ли сте дотук?