— Добре. Обадете ми се на отиване — последната къща в селото. Ще дойда с вас. В Стайлс мистър Ингълторп ще ви даде, а ако откаже — което е възможно, — тогава аз ще ви дам такива доказателства, от които ще ви стане ясно, че срещу него не може да се предяви обвинение. Договаряме ли се?
— Договаряме се — сърдечно отвърна Джап. — А от името на Скотланд Ярд искам да ви изразя признателността си, макар в момента да не мога да видя и най-малката пролука в доказателствата, но пък вие винаги сте били истинско чудо! Довиждане, мосю.
Двамата детективи се отдалечиха, като на лицето на Самърхей имаше недоверчива усмивка.
— Е, приятелю — извика Поаро преди да успея да кажа нещо, — какво мислите? Mon Dieu!20 Доста се поизпотих там вътре; не очаквах този човек да се окаже такъв идиот и да не каже нито дума. Това определено беше политика на малоумен.
— Хм! Има и други обяснения, освен тези за малоумието — казах аз. — Ами ако обвиненията срещу него са верни, как ще се защити другояче, освен с мълчание?
— О, по хиляди умни начини — извика Поаро. — Вижте какво — да кажем, че аз съм извършил убийството — ами че аз ще измисля поне седем убедителни истории! Сто пъти по-убедителни, отколкото категоричните откази на мистър Ингълторп.
Не се сдържах и се разсмях.
— Драги ми Поаро, сигурен съм, че ще можете да измислите и седемдесет! Но сега сериозно — независимо от това, което казахте на детективите, не можете все още да вярвате във възможността Алфред Ингълторп да е невинен, нали?
— А какво значение има дали е сега или преди? Нищо не се е променило.
— Но доказателствата са толкова убедителни.
— Да, твърде убедителни.
Влязохме през портала откъм Лийстуейс Котидж и се заизкачвахме по вече познатите стълби.
— Да, да, твърде убедителни — продължаваше да мърмори Поаро почти на себе си. — Истинските доказателства обикновено са мъгляви и неубедителни. Те трябва да се проучат — да се пресеят. Но тук цялото нещо е сякаш излято по калъп. Не, драги ми приятелю, тези доказателства са били умно изфабрикувани — толкова умно, че сами са разрушили поставената цел.
— Кое ви кара да мислите така?
— Защото докато доказателствата против него са мъгляви и неясни, то те лесно могат да се оборят. Но в желанието си да промени нещата престъпникът се е престарал и е стегнал мрежата толкова силно, че е достатъчно човек само да я среже, за да освободи Ингълторп.
Не казах нищо. След малко Поаро продължи:
— Да погледнем нещата така. Имаме работа с човек, който, да предположим, решава да отрови жена си. Можем да предположим също, че има глава на раменете си, както се казва, което означава, че в нея има нещо. Сиреч не е пълен глупак. Добре тогава, как ще постъпи той? Отива смело в селската аптека и купува стрихнин, за което се подписва със собственото си име, представяйки някаква скалъпена история за куче, която не би издържала и минутка съмнение. Не използува отровата същата нощ. Не, той чака, докато се скара жестоко със съпругата си, за което научава цялата къща и което, естествено, насочва подозренията на всички към него. Той не си подготвя никаква защита — няма и следа от алиби, макар да знае, че помощник-аптекарят обезателно ще изложи фактите. И не ме убеждавайте, че на света може да има такъв голям идиот! Само един побъркан, който иска да се самоубие, като сам си надене въжето, може да постъпи така!
— Все пак… Аз не виждам… — започнах аз.
— Нито пък аз! Казвам ви, mon ami, това ме озадачава. Мен — Еркюл Поаро!
— Но щом го смятате за невинен, как ще обясните покупката на стрихнина?
— Много просто. Той не е купувал стрихнин.
— Но Мейс го разпозна!
— Много ви моля — той е видял човек с черна брада като на мистър Ингълторп, с очила като на мистър Ингълторп и облечен в дрехите на мистър Ингълторп, които доста се набиват на очи. Той не би могъл да разпознае човек, когото навярно е виждал само от разстояние, тъй като, спомнете си, Мейс е в селото едва от две седмици, а мистър Ингълторп е посещавал главно аптеката на Куут в Тадминстър.
— Значи вие мислите…
— Mon ami, помните ли още двете неща, върху които бях наблегнал? Оставете за момент първото. Какво тогава беше второто?
— Важният факт, че Алфред Ингълторп се облича с много особени дрехи, има черна брада и носи очила — цитирах аз.
— Точно така. Да предположим тогава, че някой иска да се представи за Джон или Лорънс Кавендиш. Лесно ли ще му бъде?
— He — отвърнах замислено. — Разбира се, за един актьор…
Но Поаро ме прекъсна доста безцеремонно.
— И защо няма да му бъде лесно? Ще ви кажа, приятелю — защото и двамата са гладко избръснати. За да може успешно да мине за един от тях посред бял ден, човек трябва да е гениален актьор, притежаващ освен това и известна прилика в лице. Но в случая с Алфред Ингълторп всичко е съвсем различно. Дрехите, брадата, очилата, които крият очите му — това са очебийните черти на външния му вид. Един момент сега — какъв е първият инстинкт на престъпника? Да отклони вниманието от себе си, нали така? И как може това да се направи най-добре? Като се насочи вниманието към някой друг. В този случай има готов кандидат. Всички споделят предубеждението, че мистър Ингълторп е виновен. Това, че върху него е щяло да падне подозрението, е било предрешено; за да придобие то обаче валидност, са необходими неопровержими доказателства — такива като фактическата покупка на отровата, а това, при особената външност на мистър Ингълторп, никак не е било трудно да се постигне. Припомнете си, че младият Мейс всъщност изобщо не е разговарял с мистър Ингълторп. Откъде тогава да се усъмни, че човекът с неговите дрехи, брада и очила не е Алфред Ингълторп?