— Значи мислите, че него изобщо не го е било грижа за нея? — попитах аз развълнувано, дори твърде развълнувано, като се вземеха предвид обстоятелствата.
— Това, разбира се, не мога да твърдя със сигурност. Но да ви кажа ли собственото си мнение по въпроса, Хейстингс?
— Да.
— Е, чуйте го тогава — на мисис Кавендиш не й пука и никога не й е пукало ей толкова за доктор Бауърстейн!
— Наистина ли мислите така? — Не можах да скрия удоволствието си аз.
— Съвсем сигурен съм в това. И ще ви кажа защо.
— Да?
— Защото й пука за друг, mon ami!
— О! — Какво ли имаше предвид? Почувствувах как ме обзема приятна топлина. Що се отнасяше до жени, аз не съм суетен, но си припомних известни доказателства, които навремето явно бях подминал с лека ръка, но които като че ли несъмнено сочеха…
Приятните ми мисли бяха прекъснати от внезапното появяване на мис Хауърд. Тя бързо се огледа, за да се убеди, че в стаята няма никой друг и светкавично извади лист стара опаковъчна хартия. Подаде я на Поаро, като придружи това с тайнствените думи:
— Върху гардероба.
След което веднага напусна стаята. Поаро развълнувано разгъна хартията и нададе вик на задоволство. После я разгърна върху масата.
— Елате насам, Хейстингс. Кажете ми какъв е този инициал — „J.“ или „L.“?
Листът беше със среден размер, доста прашен, сякаш е лежал някъде дълго време. Вниманието на Поаро обаче беше привлечено от етикета. В горната част на хартията стоеше печатът на фирмата Парксънс, известни театрални костюмиери, а на него беше написан следният адрес — „… (въпросният инициал). Кавендиш, Ескуайър, Стайлс Корт, Стайлс Ст. Мари, Есекс“.
— Може да е „T.“, а може и да е „L.“ — казах аз, след като го оглеждах в продължение на една-две минути. — Със сигурност обаче не е „J.“
— Добре — отвърна Поаро, като отново сгъна хартията. — И аз споделям вашето мнение. Това е „L.“, бъдете сигурен!
— Откъде се появи този лист? — полюбопитствувах аз. — Важен ли е?
— От умерена важност. Просто потвърждава едно мое предположение. След като допуснах, че той може да съществува, накарах мис Хауърд да го потърси и, както виждате, тя го намери.
— Какво искаше да каже с това „Върху гардероба“?
— Просто имаше предвид — веднага ми отвърна Поаро, — че го е намерила върху някакъв гардероб.
— Странно място за един лист хартия — казах аз.
— Ни най-малко. Горната част на гардероба е чудесно място за опаковъчна хартия и картонени кутии. И аз ги държа там. Подреждаш ги добре и нищо не дразни окото.
— Поаро — попитах го много сериозно, — намерихте ли разрешението на това престъпление?
— Да, сиреч искам да кажа, че вероятно вече зная как е било извършено.
— А!
— За съжаление, не разполагам с доказателства, които да подкрепят предположението ми, освен ако… — С внезапен прилив на енергия той ме сграбчи за ръката и ме замъкна надолу из преддверието, като развълнувано викаше на френски: — Мадмоазел Доркас, мадмоазел Доркас, un moment, s’il vous plait!24
Доркас, разтревожена от виковете, изскочи откъм кухнята.
— Драга моя Доркас, имам идея, една идейка и ако тя се докаже — какъв великолепен шанс! Кажете ми, Доркас, не във вторник, а в понеделник, деня преди трагедията, да е ставало нещо със звънеца на мисис Ингълторп?
Доркас изглеждаше много изненадана.
— Да, сър, сега като го казвате, се сещам, че му имаше нещо. Само не мога да разбера откъде го знаете. Мишка или нещо друго беше прегризало шнура му. Във вторник сутринта дойде човек и го оправи.
С продължително възклицание на задоволство, което наподобяваше екстаз, Поаро ме поведе обратно към малката дневна.
— Виждате ли, човек не трябва да търси външни доказателства — не, достатъчно е да разсъждава. Но нали знаете, че плътта е слаба — цяло удоволствие е да разбереш, че си на прав път. А, приятелю, сега се чувствувам така, сякаш са ми пораснали криле! Мога да скачам! Мога да летя!
И в действителност той започна да подскача и лети лудешки по тревата пред френския прозорец.
— Какво го е прихванало вашия забележителен приятел? — попита един глас зад мен и когато се обърнах, видях Мари Кавендиш. Тя се усмихна, усмихнах се и аз. — Какво става?
— Наистина ми е трудно да ви обясня. Той попита Доркас за някакъв звънец и толкова се зарадва на отговора й, че сега го виждате как щастливо подскача наоколо.
Мари се засмя.
— Колко смешно! Но той като че ли си тръгва. Няма ли да остане тук днес?